Показа значката си на един от пазачите, разписа се в тетрадката за посетители, получи временен бадж и закрачи из огромното, кънтящо пространство покрай динозаврите, след това през друг пропуск влезе във врата без надпис и зад нея се озова в поредица от подобни на лабиринт задни коридори, водещи до централата на охраната – пътешествие, което си спомняше твърде добре. В приемната седеше самотен пазач. Когато Д’Агоста влезе, мъжът скочи на крака.
— Господин Марк Уитакър? – попита Д’Агоста.
Мъжът кимна отривисто. Беше нисък – около метър и петдесет и осем – възпълен, с кафяви очи и вече оредяваща руса коса.
— Д’Агоста, отдел „Убийства“. Зная, че вече сте дали показания, затова ще се опитам да не ви отнемам повече време от нужното.
Той стисна отпуснатата, потна ръка на мъжа. Според неговия опит частните охранители бяха два типа: кандидат-ченгета – злопаметни побойници, или кротки вратари, сплашени и укротени от истинските биячи. Марк Уитакър определено беше от втората порода.
— Може ли да говорим на местопрестъплението?
— Да, разбира се. – Уитакър беше жаден да угоди.
Д’Агоста го последва на още едно продължително пътешествие, за да излязат от вътрешността в обществено достъпните райони на музея. Докато крачеха по извиващите се коридори, той не можеше да се сдържи да не поглежда експонатите. Бяха минали години, откакто беше идвал тук, но мястото не изглеждаше много променено. Крачеха през затъмнената двуетажна Африканска зала, минаха край стадо слонове и оттам се озоваха в Залата на народите на Африка, Мексико, Централна Америка и Южна Америка. Кънтящи зали една след друга с витрини, пълни с птици, злато, керамика, скулптури, текстилни изделия, копия, дрехи, маски, скелети, маймуни... Той откри, че се задъхва, и се запита как, по дяволите, стана така, че не може да поддържа темпото на тази дребен пазач.
Влязоха в Залата на морските обитатели и Уитакър най-накрая се спря край една от по-далечните ниши, достъпът до която беше преграден с жълта полицейска лента. Пред нея стоеше един от пазачите на музея.
— Нишата с коремоногите – обяви Д’Агоста, след като прочете наименованието върху медната плочка, която стоеше до входа.
Уитакър кимна.
Д’Агоста показа значката си на пазача, наведе се и мина под лентата, после махна на Уитакър да го последва. Пространството отвъд входа беше тъмно и задушно. Стъклени шкафове покриваха трите стени на нишата, натъпкани с черупки от всякакви размери и форми – от охлюви до миди и рапани. Високи до кръста витрини стояха пред шкафовете, показвайки още черупки. Д’Агоста подуши въздуха. Това сигурно беше най-рядко посещаваното място в шибания музей. Погледът му се спря върху розовата лъскава кралска раковина и за миг се върна в една определена вечер на северното хавайско крайбрежие: пясъкът още беше топъл от милувките на току-що залязлото слънце, Лора, легнала до него, а пенестите вълни се плискаха в краката им. Той въздъхна и се издърпа обратно в действителността.
Погледна под една от витрините, където се виждаха тебеширени контури и няколко маркера за доказателства заедно с дълго, дълго ручейче засъхнала кръв.
— Кога намерихте трупа?
— В събота вечерта. Около единайсет и десет.
— Кога застъпихте на смяна?
— В осем.
— Тази зала беше част от вашата обичайна обиколка?
Уитакър кимна.
— В колко затваря музеят в събота?
— В шест.
— Колко често патрулирате в тази зала, след като е затворил?
— Зависи. Редуването може да бъде на всеки трийсет или на четиресет и пет минути. Имам магнитна карта, с която трябва да се регистрирам, докато обикалям. Не обичат да правим обиколките си по редовно разписание.
Д’Агоста извади от джоба си брошура с плановете на етажите, която беше успял да грабне на входа.
— Може ли да очертаете един от своите патрули или както там ги наричате?
— Разбира се. – Уитакър извади химикалка от джоба си и очерта колеблива линия по картата, обхващайки голяма част от етажа.
Д’Агоста я разгледа внимателно.
— Изглежда обикновено не влизате точно в тази ниша.
Уитакър замълча за момент, сякаш въпросът беше подвеждащ.
— Обикновено не. Искам да кажа, че е задънена улица, затова минавам покрай нея.