Почука.
— Доктор Йоргенсен? – осмели се тя.
Главата му се завъртя и към нея се насочиха чифт избелели сини очи. Той не отговори, но в погледа му се четеше раздразнение.
— Извинете, че ви прекъсвам.
Думите й бяха посрещнати с уклончиво ръмжене. След като не последва покана да влезе, Марго прекрачи прага непоканена.
— Аз съм Марго Грийн – обясни тя, подавайки ръка. – Работила съм тук.
Още едно неопределено изръмжаване и една повяхнала ръка срещна нейната. Веждите се извиха нагоре.
— Марго Грийн... А, да. Вие бяхте тук по време на онези ужасни убийства. – Той поклати глава. – Уитълси ми беше приятел – горкият човек.
Марго преглътна и побърза да смени темата.
— Това беше много отдавна, едва го помня – излъга тя. – Питах се...
— Но аз помня – прекъсна я Йоргенсен. – И вас ви помня. Странно, че наскоро чух името ви. Къде ли беше това?
Той се огледа, но когато не откри нищо, отново я погледна.
— Какво стана с онзи висок тип с лизнатото на челото, с когото се движехте тук? Онзи, който обичаше да си слуша гласа?
Марго се поколеба.
— Почина.
Йоргенсен сякаш се замисли над чутото.
— Починал? Бяха черни дни. Толкова много хора умряха. Е, значи сте се преместили на по-добро място?
— Да. – Тя се поколеба. – Тук имах твърде много лоши спомени. Сега работя за една медицинска фондация.
Възрастният мъж прие с кимване чутото. Марго се почувства окуражена.
— Имам нужда от помощ. Трябва ми ботанически съвет.
— Добре.
— Запознат ли сте с микохетерофорите?
— Да.
— Прекрасно. Интересува ме растение, наречено Thismia Americana.
— Изчезнало е.
Марго си пое дълбоко дъх.
— Зная, само че се надявах... чудех се... дали в сбирката на музея няма екземпляр от подобен микохетерофор?
Йоргенсен се облегна на стола си и сплете пръсти. Марго разбра, че й предстои лекция.
- Thismia americana — започна той, сякаш не беше чул последното й изречение – беше много популярно растение в ботаническите среди. Не само е изчезнало, но докато го имаше, беше едно от най-редките познати растения. Само един-единствен ботаник го е виждал и е взел образци от него. Растението изчезнало около 1916 г. заради разрастването на Чикаго. И то безвъзвратно.
Марго се престори на заинтересувана от тази минилекция, макар че вече знаеше и най-малките подробности. Йоргенсен завърши, без да отговори на нейния въпрос.
— Значи само един ботаник е взел образци? – попита тя.
— Точно така.
— И какво е станало с тях?
Когато чу това, старческото лице на Йоргенсен се изкриви в широка усмивка.
— Тук са, естествено.
— Тук? В музейната сбирка?
Кимване.
— Защо не са включени в онлайн каталога?
Йоргенсен махна пренебрежително с ръка.
— Защото са в Хербарийния трезор. За тези образци има отделен каталог.
Марго едва не онемя от своя късмет.
— Аха, а как мога да получа достъп до него?
— Не можете.
— О, но на мен ми трябва служебно!
Лицето на Йоргенсен взе да добива измъчено изражение.
— Скъпо момиче – започна той, – достъп до Хербарийния трезор имат само кураторите на музея, и то с писменото разрешение на самия директор. – В гласа му зазвучаха даскалски нотки. – Тези образци на изчезнали растения са крайно крехки и не биха оцелели, ако с тях работят аматьори без опит.
— Но аз не съм аматьор без опит! Аз съм етнофармаколог и имам причина, много важна причина да изучавам това растение.
Четинестите вежди се стрелнаха нагоре.
— И тя е?
— Аз... в момента проучвам... медицината в деветнайсети век...
— Минутка – прекъсна я Йоргенсен – сега се сещам къде беше споменато вашето име! – Повяхналата ръка пропълзя напред и вдигна листа най-отгоре на купчината. – Наскоро получих паметна бележка относно вашия статут тук в музея.
Марго замълча изненадана.
— Какво?
Йоргенсен хвърли едно око на документа, после й го подаде.
— Вижте сама.
Адресираната до всички служители на Ботаническия отдел паметна бележка беше от Фрисби и много кратка.