Моля да вземете под внимание промяната в статута на външния учен доктор Марго Грийн – етнофармаколог, която работи за института „Пиърсън". Нейното право на достъп до колекциите беше намалено от равнище 1 на равнище 5, считано от: веднага.
Марго знаеше много добре какво означава този къс бюрократична злоба. Достъп на „равнище 5“ на практика означаваше никакъв или почти никакъв достъп.
— Кога я получихте?
— Тази сутрин.
— Защо не казахте по-рано?
— Вече не обръщам твърде много внимание на писмата от музея. Направо е чудо, че изобщо се сетих. На осемдесет и пет паметта ми вече не е онова, което беше някога.
Марго се намести на мястото си, докато се опитваше да овладее раздразнението си. Нямаше никакъв смисъл да се гневи пред Йоргенсен. Най-добре е да бъда откровена, помисли си тя.
— Доктор Йоргенсен, мой приятел е тежко болен. Всъщност той умира.
Думите й бяха посрещнати с бавно кимване.
— Единственото, което може да го спаси, е извлек от това растение - Thismia americana
Йоргенсен се смръщи.
— Скъпо момиче...
Марго преглътна шумно. Цялата тази работа със „скъпо момиче“ започна страшно да й досажда.
— Не може да говорите сериозно. Ако това растение наистина ще спаси неговия живот, мога ли да видя медицинско за доказателство, подписано от неговия лекар'?
— Нека обясня. Моят приятел беше отровен и този извлек ще бъде част от противоотрова. Никой доктор не знае нищо за това.
— На мен ми звучи като шарлатанство.
— Уверявам ви...
— Дори да беше оправдано – прекъсна я той и продължи, – никога не бих позволил унищожаването на образец от изчезнало растение. Последното от своя вид, и то за някакво измислено лечение. Каква ценност представлява някакъв обикновен човешки живот в сравнение с последния съществуващ екземпляр на изчезнало растение?
— Вие... – Марго се вторачи в лицето му, сбръчкано от крайно неодобрение. Тя беше смаяна от чувството, току-що изразено от него: че един научен образец е по-ценен от човешкия живот. Никога нямаше да успее да стигне до този човек. Започна трескаво да мисли. Беше виждала Хербарийния трезор преди години и си спомни, че всъщност беше сейф, в който се влиза като в голям гардероб и който се заключва с електронна ключалка с клавиатура. Заради безопасността цифровите комбинации за подобни брави се сменяха често. Тя гледаше Йоргенсен, който отвръщаше на погледа й с кръстосани на гърдите ръце, докато я чакаше да довърши своето изречение.
Беше казал, че паметта му вече не е толкова силна. Това беше важна подробност. Тя огледа кабинета. Къде би записал цифровата комбинация? В някоя книга? В бюрото? Спомни си филма на Хичкок „Марни“, в който един бизнесмен беше скрил комбинацията за своя сейф в заключено чекмедже в бюрото на своята секретарка. Можеше да е на хиляди места, дори в толкова малък кабинет. А дали да не опита да го подмами да разкрие скривалището?
— Доктор Грийн, има ли нещо друго?
Ако не измисли бързо нещо, никога няма да влезе в този подземен склад... и Пендъргаст ще умре. Залозите бяха твърде високи.
Тя погледна Йоргенсен право в очите.
— Къде криете комбинацията за сейфа?
Очите му леко трепнаха, после отново се впиха в нея.
— Колко оскърбителен въпрос! Доктор Грийн, вече пропилях достатъчно време с вас. Приятен ден.
Марго стана, за да си тръгне. В този кратък промеждутък очите му се стрелнаха към място зад нея и над главата й. Когато се обърна, тя видя, че там виси малка рамкирана картина.
Изпълни се с надежда, че тя прикрива врата на сейф, в който е комбинацията. Обаче как да накара Йоргенсен да излезе от шибания си кабинет? И дори да открие сейфа, откъде ще намери неговата комбинация? Освен това, дори да успее да намери и тази комбинация, Хербарийният трезор е дълбоко в мазето на музея...
Когато се озова по средата на коридора, Марго спря. Дали да не натисне противопожарната тревога? Но това щеше да предизвика евакуацията на това крило и вероятно ще я забърка в неприятности.
Тя продължи надолу по коридора покрай кабинети и лаборатории. Обедната почивка още не беше свършила и мястото бе сравнително пусто. В една от празните лаборатории видя вътрешен телефон. Влезе и се вторачи в него. Дали да не му се обади, преструвайки се на нечия секретарка и да го повика на съвет? Ала той нямаше вид на човек, който ходи по съвети... нито пък на някой, който би се отзовал добронамерено на неочаквана покана. Освен това вероятно познаваше гласовете на повечето от секретарките.
Трябваше да има начин да го изкара от кабинета. О, а начинът беше да го докара до ярост и да хукне да нахока някого от колегите си.