— Добре, каза си мнението. Няма да ходя в градината и ще се обадя на Марго да не го прави.
— Надявам се, че не ме лъжеш – каза той тихо и втренчи поглед в нея.
— Не.
Пендъргаст се надигна малко и каза с последни сили:
— Недей да ходиш в Ботаническата градина.
Констънс го остави с телефона и излезе със залитане и задъхана в коридора. Там се спря, за да помисли.
Не беше взела предвид, че Барбо може да я чака в Ботаническата градина. Беше изненадваща идея, но не напълно неприятна.
Трябваше й оръжие. Разбира се, не пистолет, а нещо по-подходящо за... нейния стил.
Закрачи бързо по коридора и надолу по стълбището до балната зала, там зави, влезе в библиотеката, задейства тайната врата и влезе в асансьора за мазето. После слезе почти тичешком по-грубо изсечените стъпала, които се виеха надолу към пространства на още по-голяма дълбочина, простиращи се в обсебените от сенки и миришещи на прах помещения.
Доктор Стоун чу от съседната стая, където чакаше, отдалечаващите се крачки на Констънс. Той влезе отново в стаята на Пендъргаст, като леко потрепери при мисълта за нея. Констънс беше млада жена с вкус, изисканост и екзотична красота, но и студена като сух лед. А и за капак, у нея имаше нещо, което не беше наред – някакво излъчване, от което направо го побиваха тръпки.
Намери пациента си отново заспал. Телефонът се бе изплъзнал и лежеше до разтворената му ръка на чаршафа. Доктор Стоун вдигна апарата и го провери, чудейки се на кого ли се е опитвал да се обади. Видя, че не е провеждан разговор, тихо го изключи и го остави обратно на бюрото. След това отново зае позиция на стола до вратата в очакване на онова, което беше сигурен, че ще бъде дълга нощ... преди края.
61.
Марго осъзна, че влизането в музея след работно време ще се окаже много трудно. Сигурна беше, че Фрисби е включил името й в списъка с нежелани посетители при пропуска на първия етаж – единствения вход и изход от сградата след края на работното време. Затова реши просто да се скрие в музея до затварянето му. После щеше да вземе онова, което й трябва, и да се опита да излезе покрай охраната колкото може по-безгрижно с оправданието, че е заспала в лабораторията.
Когато краят на работното време наближи, Марго, преструвайки се на посетител, се отправи в най-отдалечените и малко посещавани зали. Гърдите я стягаха и трудно си поемаше дъх. Когато пазачите започнаха да подканят хората да излизат, тя се скри в една тоалетна и се качи на чинията, за да чака. Там се опита с усилие на волята да се отпусне. Най-сетне около шест часа всичко утихна и тя се измъкна.
Коридорите бяха повече или по-малко празни и Марго чуваше стъпките на пазачите да кънтят в далечината по мраморните плочи, докато правеха обиколките си. Бяха като предупредителен сигнал, който й помагаше да ги избягва, докато вървеше към мястото, което беше сигурна, че пазачите нямаше никога да проверят – Нишата с коремоногите.
Наистина ли щеше да го направи? Беше ли готова да стигне до края? Тя си вдъхна кураж, като си припомни думите на Констънс: Тези растения са жизненоважни, ако искаме да имаме някаква надежда за спасението на Пендъргаст.
Вмъкна се в нишата и се скри в ъгъла отзад, напълно в сянка. Потръпна, като се сети, че може би това е мястото, където се е крил убиецът на Марсала. Както бе предположила, пазачите минаваха покрай нишата на всеки половин час, без да си правят труда дори да светнат вътре с фенерчетата си. Няма престъпление, което да се случи два пъти на едно и също място, затова се бяха върнали към рутината отпреди него. От време на време минаваше и по някой служител на път към изхода, но щом наближи девет часът, музеят сякаш опустя напълно. Без съмнение, някои от куратори— те още се трудеха в лабораториите и кабинетите си, но вероятността да се сблъска с някого от тях беше малка.
Мисълта какво се готви да направи и къде се готви да отиде, накара сърцето й да заблъска в гърдите. Готвеше се да се спусне на място, което я плашеше повече от всичко на света. Караше я да се буди посред нощ, окъпана в студена пот, и бе причината никога да не влиза в музея без блистер диазепам в чантата си. Помисли си дали да не вземе веднага една таблетка, но реши да не го прави. Трябваше да остане нащрек. Започна да си поема дъх бавно и дълбоко, насилвайки съзнанието си да се съсредоточи върху малките предстоящи действия, а не върху цялата задача. Щеше да кара стъпка по стъпка.
Още една поредица бавни и дълбоки вдишвания. Вече беше време да тръгва.