Докато проучваше картата на Ботаническата градина, Констънс бе избрала как да се приближи. Най-доброто място за проникване щеше да е Палмовата къща, защото голяма част от нея бе преустроена от оранжерия в място за провеждане на социални събития. Сградата имаше големи единични прозорци. От друга страна, по-новите парници бяха с много по-малки прозорци, а някои имаха двойни стъкла.
Тя се втурна да пресече Площада с магнолиите и влезе в сенките покрай дългото крило на Палмовата къща. Голямата викторианска постройка се състоеше от централен купол и две стъклени крила. Констънс се спря, за да надникне през един от прозорците. Тази част от Палмовата къща беше приготвена за елегантна сватба, която очевидно щеше да се състои на следващия ден. Дългите маси бяха застлани с бели ленени покривки и бяха богато заредени с посуда и прибори, свещници с бели свещи и чаши. Нямаше никакви видими следи от охранителна система. Тя клекна и свали торбата от рамото си на земята. От страничния джоб извади малък кожен несесер, а от него стъклорез и вакуумна дръжка за стъкло. Закрепи я в средата на голямото стъкло и внимателно прокара стъклореза по периферията му. Няколко резки почуквания извадиха парчето и тя внимателно го сложи настрана, вкара мешката през отвора, след това я последва, като придържаше роклята си с ръка, за да не се закачи.
Прехвърли отново чантата през рамо и пое между смълчаните маси, мина под големия централен стъклен купол и по паркета на дансинга, насочвайки се към далечното крило на сградата. Имаше врата, през която се влизаше в него. Опита и откри, че не е заключена. Докато напредваше, непрекъснато беше в готовност при първия звук от задействана аларма бързо да избяга, но Палмовата къща остана безмълвна и сенчеста.
Тя бутна вратата да се отвори, ослуша се, огледа наоколо и влезе. Тук беше Музеят на бонзаите – според пътеводителя най-големият извън Япония. От другата му страна се намираше нейната цел: Водната къща и сбирката орхидеи.
Музеят на бонзаите не предлагаше много места за криене. Дърветата джуджета бяха подредени в редици на пиедестали покрай предната и задните стени, оставяйки празен центъра. Констънс се сви зад един от пиедесталите и застина. Нямаше никакви следи нито от охрана, нито от Барбо. Тук, в музея на бонзаите, беше по-хладно и се носеше непрекъснато тихо бръмчене от вентилаторите, монтирани близо до тавана.
Тя мина бързо между малките, криви дървета и се спря пред следващата врата. Открехна я – отново се оказа незаключена – и се поколеба. Цареше тишина. Констънс се промъкна през процепа и се озова във входното фоайе. Вдясно от нея се извисяваше Оранжерийният комплекс „Стайнхард“ с неговия огромен Тропически павилион, а точно срещу нея се намираше входът за Водната къща.
Започна да се промъква през тъмното фоайе, докато не се озова пред входа на Бодната къща: двойна стъклена врата, която сега беше затворена. Тя се приближи до най-близкото крило, приклекна в сенките и надникна вътре.
Беше тихо. И тогава, след най-внимателно оглеждане на пространството зад вратата, очите й започнаха да различават острите очертания на мъж, който стоеше напълно неподвижен. Нямаше пряк изглед към него, а виждаше отражението му във водна повърхност, която проблясваше на лунната светлина. В ръката си държеше нещо с очертанията на пистолет.
Значи Пендъргаст все пак се оказа прав. Беше смайващо, че Барбо знае за идването й тук. Доколкото си спомняше, бе обсъждала това място единствено с Марго. Очевидно техният план бе издаден и между тях имаше предател. Барбо знаеше, че ще дойде за растението в тази оранжерия, и я очакваше.
Помисли за Марго и нейната мисия в мазето на музея. Възможно ли е Барбо да знае и за нея? Разбира се. Можеше само да се надява, че богатите познания на Марго за всички скришни места в музея ще й помогнат да не се излага на опасност.
Много бавно промени позицията си и забеляза втора фигура във Водната къща. Този мъж носеше преметнат през рамо автомат.
Тези хора очевидно бяха професионални войници и тежковъоръжени – тревожно, но не и изненадващо, като се има предвид областта, в която „Ред Маунтин“ работеше. Барбо не оставяше нищо на случайността.
Констънс знаеше, че оранжерията от другата страна е голяма, и дори сега в мрака се виждаше, че гъмжи от растителност. Ако от уединеното си място бе успяла да види двама души, със сигурност имаше и други, може би неколцина, които оставаха скрити. Защо всички се бяха струпали тук, на това място?