Очевидно Барбо не искаше никой да стигне до растението. Искаше да бъде сигурен, че Пендъргаст ще изстрада възможно най-дългата, най-бавната, най— болезнената и най-подходящата смърт. Но това само повдигаше друг въпрос! Защо изобщо тези хора бяха тук? Щеше да е много по-лесно просто да вземат и унищожат образеца на ходжсъновите тъги, а след това да си тръгнат. За какво им беше тази засада?
Можеше да има само едно логично обяснение: знаеха в коя сграда е растението, но не знаеха негово име. Тяхната информация, независимо как се бяха сдобили с нея, беше непълна.
Прехвърляйки наум картата на градината, Констънс се сети, че има втори етаж на Бодната къща, до който се стига по стълба от фоайето. Оттам посетителите можеха да гледат отгоре блатистата джунгла. Тя реши да се качи там и да разузнае, но осъзна, че са сложили поне един наблюдател на мецанина.
Бяха твърде много. Никога нямаше да успее да им се опълчи. Трябваше да се промъкне вътре, да вземе растението под носа им и да се измъкне по същия начин. По-късно щеше да се оправя с Барбо. Възможността не беше от най-благоприятните, но... единствената, с която разполагаше.
Сега най-важното беше да остане невидима. Това означаваше, че торбата й се е превърнала в спънка. След като пъхна стъклореза и вакуума в джоба на роклята си, Констънс бутна найлоновата чанта под една от пейките за посетители. После изпълзя обратно до двойната стъклена врата и направи опит да си изясни къде се крият хората на Барбо. Ако ги нямаше, щеше да намери растението за минути.
Сега нямаше да е толкова лесно.
Тя се оттегли покрай вътрешните стени на фоайето. Входната му врата беше заключена. Забърза да се върне обратно по същия път през Музея на бонзаите, централната част на Палмовата къща, далечното й крило и накрая през отвора, изрязан в стъклото. Заобиколи Езерото с лилиите, като се придържаше към сенките, хвърляни от големите дървета в дендрариума от другата му страна. След като мина край Тропическия павилион, се приближи към задната стена на Водната къща, направена почти изцяло от стъкло. Прозорците бяха по-малки от тези на Палмовата къща, но все пак достатъчно големи, за да се промъкне. От тази страна нямаше врата, затова нямаше да очакват проникване оттук.
Тя приклекна и се ослуша. Нищо. Закрепи вакуумната дръжка на най-близкото стъкло и започна да го реже. Докато работеше, диамантът изстърга силно и тя веднага спря. Имаше достатъчно шумов фон от Бруклин: в далечината се чуваха автомобилни клаксони, отгоре в небето прелитаха самолети – биещото сърце на града. Въпреки това стьрженето на стъклореза се открои твърде много и без съмнение в сградата се бе чуло още по-силно.
Сякаш в отговор на мислите й, видя вътре безшумно да се придвижва човек, който идваше насам да провери какъв е този шум. Той започна да се оглежда насам-натам, като държеше оръжието си готово за стрелба. Знаеше, че не може да я види, както чакаше в сенките отвън. След момент, доволен, че не е открил нищо, мъжът изчезна отново сред листака.
Констънс продължи да изчаква, като през това време обмисляше наново как да вземе растението. Ако успееше да намери начин да го направи, без да се налага да реже или чупи стъкло, щеше значително да намали вероятността да бъде открита.
Тя пропълзя покрай дългата стъклена стена, а в това време пръстите й пробваха отделните стъкла. Някои бяха малко хлабави и поддаваха. Бронзовите рамки бяха корозирали, особено в онази част, която стигаше до бетонните основи.
Продължи да пълзи и да опитва стъкло след стъкло, докато не откри едно, което се оказа по-хлабаво от останалите. Когато огледа рамката, установи, че бронзът е почти напълно прояден в долната си част.
Пъхна стъклореза под тънката рамка и започна да я натиска навън. Бронзът се огъна с готовност, коричката корозирал метал започна да се рони и да пада на люспи. Бавно и внимателно, за да не счупи стъклото, Констънс пъхна стъклореза от вътрешната страна на рамката, за да я огъне навън. След няколко минути рамката беше толкова разхлабена, че тя рискува да засмуче с вакуума стъклото и да дръпне леко. Не излезе, но сега остана да огъне само един участък от рамката. Още няколко секунди работа със стъклореза и успя да извади стъклото. Заля я поток от влажен и ухаещ на цветя въздух.
Констънс пропълзя вътре.
Гъста стена от провиснали орхидеи я отделяше от мъжете. Това беше, припомни си тя картата, Сбирката орхидеи, която заемаше задния край на Водната къща. Отвъд нея се простираше лъкатушеща пътека с перила от двете страни, а по-нататък лежеше голямото езеро на закрито, където щеше да намери водните лилии.