Констънс спря, за да помисли. Листакът около нея и напред беше много гъст. Изборът й на дълга черна рокля с бели акценти се оказа много добър от гледна точка на маскировката. Но щеше да се окаже пречка при пълзенето в тясно пространство, което я очакваше. Нещо по-опасно: можеше да се скъса на някой стърчащ клон и да вдигне нежелан шум. С недоволна гримаса я издърпа през глава и я свали. Отдолу носеше черна шемизетка. Свали обувките и найлоновите чорапи, оставайки боса. Загърна в роклята обувките и чорапите, пъхна ги зад един храст и изпълзя напред. Пъхна ръка безкрайно бавно в гъстата завеса от орхидеи и я дръпна около сантиметър встрани.
Пътеката за посетителите се простираше напред, окъпана от лунна светлина, но Констънс беше ниско долу и гъсти сенки се стелеха отстрани около храсталаците. Нямаше друг път да стигне до централното езеро. Трябваше да прекоси тази пътека. Докато стоеше на място, за да прецени положението, успя да различи още трима мъже в мрака. Пазеха пълно мълчание и стояха на място. Единственото, което се движеше, бяха главите им, които се въртяха насам-натам, за да наблюдават и се вслушват.
Нямаше да е лесно да ги избегне. Но трябваше да го направи, защото иначе Пендъргаст щеше да умре.
Земята под нея беше мокра и кална. Макар шемизетката й да беше черна, голите части на тялото й бяха бледи и лесно можеха да бъдат забелязани. Констънс загреба от калта и започна методично да я размазва по лицето, ръцете и краката си. Когато се увери, че е напълно маскирана, отново запълзя напред. Сантиметър по сантиметър, като разтваряше орхидеите с безкрайна предпазливост. Миризмата на мокра почва, цветя и растителност беше навсякъде. След всяко движение спираше. Толкова често беше крала риба като малко момиче долу при доковете на крайбрежната улица, придвижвайки се така постепенно, че никой не я забелязваше. По онова време обаче беше малка и мършава, а сега – напълно пораснала.
След няколко минути вече бе успяла да измине три метра и лежеше сред тропически папрати, които образуваха своеобразна граница. След тях трябваше да се прехвърли през ниския парапет и да прекоси пътеката. От наблюдателния си пункт виждаше неколцина от мъжете, но нямаше съмнение, че има още, които не можеше да види. Имаше обаче едно предимство: изглежда вниманието им бе съсредоточено върху входа и аварийния изход в задната част на сградата.
С още безшумни движения се озова зад голямо възвишение, скрито в дълбоките сенки. Трудното беше да пресече пътеката. Не можеше да го направи, пълзейки бавно. Щеше да се наложи да профучи през нея, докато никой не гледа.
Наблюдаваше и чакаше. В един момент чу тихото пращене на радиостанция и едва доловим шепот. След това друго, идващо от различно място, после още едно. Беше точно девет и четиресет и пет. Те се свързваха един с друг за проверка.
За миг бяха разкрили местоположението си или поне онези, които бяха в близкия край на оранжерията. Констънс преброи общо петима души. Но забеляза, че само трима бяха на места, откъдето можеха да забележат как пресича тичешком откритата пътека.
Погледна нагоре. Луната се издигаше все по-високо, хвърляйки тревожна светлина в парника. Преди да започне да залязва зад дърветата, щеше да мине по-голямата част от нощта. Имаше обаче няколко облака, които се носеха плавно по небето. Докато ги гледаше, прецени, че след около три минути единият ще скрие луната.
Тя затвори очи – дори бялото им можеше да я издаде, и зачака, отброявайки секундите. Минаха три минути. Отвори очи и видя края на облака да пламва в бяло, когато започна да преминава пред луната. Над оранжерията се спусна сянка. Стана тъмно.
Това беше нейната възможност. Бавно повдигна глава, но мъжете се бяха стопили в мрака и нямаше как да види накъде гледат. Сега в парника цареше мрак и никога нямаше да бъде по-тъмно. Така че трябваше да рискува.
С едно плавно и леко движение зае клекнал стоеж, прекрачи перилото, притича през пътеката и се хвърли на земята зад голямо тропическо дърво, драпирано с орхидеи. Остана неподвижна, като дори се опитваше да сдържа дъха си. Цареше тишина. Миг по-късно лунната светлина отново блесна. Никой не помръдваше, никой не я беше видял.
А сега към езерото и растението...
Изведнъж почувства нещо студено лекичко да се опира в задната част на врата й.
— Не мърдай – нареди тих глас.
67.
Когато трънът се насочи към нея, Марго се хвърли настрана, но той я закачи за рамото и сряза якето.