Тя се втурна обратно към Хербарийния трезор. Божичко, надяваше се, че ще успее да излезе по този път. Иначе трябваше отново да се върне и пак да мине край Слейд. Може би вече беше умрял.
Бързайки колкото беше възможно на сумрачното аварийно осветление, Марго мина покрай входа за ботаническите сбирки и пое по коридора към изхода от Сграда 6. Ако успее да се качи с асансьора, ще тръгне към контролния пункт, охраняван от въоръжена охрана. Там щеше да е на сигурно място. Щеше да им разкаже за смъртта на Фрисби и за ченгето убиец в безсъзнание на пода в мазето...
Стигна до вратата и опита антипаник механизма. Заключен. Дръжката на вратата също не помръдна. Опита се да пъхне картата в четеца, но установи, че казаното от Слейд е вярно: беше натикал острието на джобно ножче в него. Тя изруга на глас. Все пак щеше да се наложи да опита изхода в задната част и да мине покрай него.
Сега й се прииска да му беше пръснала мозъка. Как не се сети да му вземе пистолета! Нямаше да направи тази грешка на връщане – разбира се, стига да е още в безсъзнание.
Бързо и тихо Марго пое обратно по пътя, откъдето беше дошла. Какво щеше да стане, ако стигне там и се окаже, че се е свестил? Трябваше да намери някакво оръжие. Тя започна да търси. Сега отново се намираше при входа към ботаническата колекция. Замисли се. Какво растение би било от полза срещу пистолет? Разбира се, никакво.
Обаче тогава си спомни нещо.
Втурна се в стаята със сбирката и хукна покрай шкафовете и стелажите – спря се само за да вдигне челника си – докато не стигна до Хербарийния трезор. Малката червена светлина на индикатора й служеше за фар в мрака. Дишайки тежко, въведе кода, после отвори тежката врата.
Ето ги там: на светлината от челника тя различи в далечния край сарбаканите – дълги кухи цеви – и колчана с малки костени стрели, всяка от които завършваше със снопче пера. Върховете им бяха намазани с лепкава черна течност.
Грабна един от сарбаканите, преметна през свободното си рамо колчана и зареди цевта – пъхна една от стреличките вътре, оставяйки снопчето пера да я запуши. После излезе от трезора и пое покрай сбирките колкото може по-бързо, загаси челника, разчитайки на аварийното осветление. Мина през вратата на склада и влезе отново в помещението със сбирката от очи на китове. Когато влезе, вонята я удари почти като юмрук.
Сърцето й прескочи: там, където беше оставила полицая, имаше локва пяна, но не и тяло. Виждаха се мокри отпечатъци.
Тя се смрази от ужас. Той беше в съзнание и на крака – може би я причакваше някъде. Огледа се, но нищо не видя. Опита се да контролира блъскащото си сърце и се ослуша напрегнато. Това не бяха ли тихи стъпки, идващи неизвестно откъде?
Обзе я паника и тя хукна към изхода отзад, но когато зави зад един от стелажите се блъсна в Слейд, който беше извадил пистолета си. Той я сграбчи, хвана я в „ключ“, после я запрати на пода. Прекрачи я с насочено оръжие.
— Писна ми от теб! Дай ми шибаната чанта, иначе ще ти пусна един .45-калибров в главата.
— Давай, това ще докара охраната в галоп.
Той не отговори, но тя видя, че е улучила. В този момент на лицето му се появи лека усмивка.
— Изглежда ще трябва да сменя оръжието. С нещо тихо.
Той се наведе и вдигна цевта и колчана със стрелички, които беше изпуснала при сблъсъка им. Извади една от колчана и я огледа.
— Отровна. Прекрасно. – После огледа цевта. – Ти вече си я заредила, за да ме улесниш, нали?
Вдигна я неумело и я постави на устните си. Марго се хвърли настрана в мига, когато духна. Стрелата излетя и я пропусна на сантиметри, след което изтрака по плочките. Тя запълзя настрани като рак, след това скочи на крака, докато той вадеше нова стрела и я пъхаше в цевта. Спринтира отчаяно, когато втората стрела профуча край нея. Чу го да хуква отново подире й.
Единственият й шанс беше да успее да се отърве от него из безкрайните складови помещения на музея.
Марго зави бегом зад един ъгъл, след това зад друг, стелажите прелитаха край нея. Стигна до врата в най-близката стена, отвори я, прекоси друг склад, зави зад ъгъла в задния му край и хукна към друга врата в тази задънена улица. Беше заключена и този път картата й не проработи. Тя се обърна, за да се върне, но чу подигравателния глас на Слейд иззад ъгъла.
— Мисля, че си в капан.
Тя се огледа, но нямаше накъде да бяга. Той беше прав: наистина се бе озовала в капан.
Задъхана и с блъскащо сърце, Марго видя сянката на Слейд да се очертава на далечната стена на задънения проход – черна на фона на аварийното осветление – и продължи да пълзи напред с приближаването към ъгъла. В този момент видя как цевта се показва и се поклаща леко, докато той бавно напредва. После се показаха главата и ръцете на Слейд. Той се движеше предпазливо с долепена до устата цев. Този път се прицелваше, без да бърза, подготвяйки се да изстреля още една стрела.