Нямаше да рискува отново да не я улучи.
70.
Барбо водеше, а Бръснатата глава блъскаше Констънс пред себе си. Минаха през Музея на бонзаите и навлязоха в далечното крило на Палмовата къща, все още украсена за сватбата, но сега изглеждаща много зле. Четирима мъже стояха около фигура, настанена на масата, която бе запазена за жениха и булката. Бяха сложили свещ на нея, която хвърляше сумрачна светлина, едва проникваща в царящия наоколо мрак.
Когато видя Пендъргаст свлечен на стола и с белезници, мръсно лице и раздърпан костюм, Констънс залитна. Дори очите му бяха изгубили своя блясък. За миг тези присвити оловни очи я стрелнаха и Констънс се ужаси от безнадеждността в тях.
— Каква изненада! – каза Барбо. – Неочаквана, но не нежелана. Всъщност дори аз самият не бих могъл да я планирам толкова добре. Не само пъхна в ръцете ми своята малка любовница, но и ми дойде на крака, макар и болен.
Той се загледа в Пендъргаст със студена усмивка и после нареди:
— Изправете го на крака, искам да внимава в това, което ще става.
Те вдигнаха на крака агента, който беше толкова слаб, че едва стоеше. Трябваше да го държат, защото коленете му поддаваха. Констънс едва понасяше тази гледка. Тя беше причината да е тук.
— Накрая планирах да те посетя, за да знаеш кой и защо ти е причинил това. И... – Барбо се усмихна отново – най-важното: как е възникнала идеята за този малък заговор.
Главата на Пендъргаст увисна на една страна.
— Събудете го – нареди Барбо на хората си.
Един от тях, с врат така покрит с татуировка, че беше напълно син, пристъпи и му нанесе изненадващ удар с цяла длан по бузата.
Констънс се вторачи в татуирания.
— Ти ще умреш пръв – заплаши тя тихо.
Мъжът погледна към нея, устата му се изкриви подигравателно, а очите му се плъзнаха похотливо по тялото й. Той се изсмя късо, протегна ръка, сграбчи косата й и я придърпа към себе си.
— Ще ме гръмнеш с пушката, която криеш в катеричката си, а?
— Достатъчно – каза Барбо рязко.
Татуираният отстъпи с подхилкване.
Барбо отново насочи вниманието си към Пендъргаст.
— Предполагам, че вече знаеш в общи черти защо те отрових. Сигурно си оценил поетичната справедливост. Нашите семейства са били съседи в Ню Орлиънс. Моят прапрадядо е ходил на лов с твоя прапрапрадядо Езекия в неговата плантация, където няколко пъти го е канил с жена му на вечеря. В замяна Езекия е отровил моите прапрародители с така наречения си еликсир. Смъртта им е била ужасна. Обаче историята не свършва там. Баба ми е приемала еликсира, докато е била бременна, и е родила преди да умре от въздействието му. В резултат еликсирът предизвикал епигенетически промени в кръвната й линия, в нашата семейна ДНК, предизвиквайки опустошение в поколенията. Разбира се, по онова време никой не е знаел това. От време на време умирал по някой член на фамилията. Лекарите били озадачени. Моите предци шепнешком говорели за „семейното заболяване“. То пощадило поколението на баща ми. И моето. Смятах, че „семейното заболяване“ се е изчерпало от само себе си. – Той направи пауза. – Колко съм бъркал. Следващата жертва беше моят син. Той умря бавно и ужасно. Лекарите отново бяха смаяни. Отново казаха, че има някакъв наследствен недостатък в нашите гени. – Барбо замълча, оглеждайки пресметливо Пендъргаст.
— Той беше моят едничък син. Жена ми вече си беше отишла. Останах сам със скръбта си. – Пое си дълбоко дъх и продължи. – Точно тогава бях посетен. От твоя син Олбън. – След като каза това, Барбо се обърна и започна да крачи бавно напред-назад. Гласът му беше нисък и трепереше. – Олбън ме намери и ми отвори очите за злото, причинено от твоето семейство на моето. Изтъкна, че в основата на богатството на фамилия Пендъргаст са главно кървавите пари от еликсира на Езекия. Твоят разточителен начин на живот – апартамента в „Дакота“ и къщата на „Ривърсайд Драйв“, твоят „Ролс-Ройс“ с шофьор, прислугата – всичко това е благодарение на чуждите страдания. Олбън беше потресен от твоето лицемерие: преструвката ти, че носиш справедливост на света, като през цялото време си бил въплъщението на несправедливостта.