— Работил е за Барбо. Слейд е подслушал разговора ни онзи следобед в управлението. – Той се огледа. – Къде е Констънс?
Марго се вторачи в него.
— Не е тук – тя се поколеба. – Отиде в Бруклинската ботаническа градина.
— Какво? Мислех, че е с теб.
— Не, не. Отиде там, за да вземе едно рядко растение... – Тя замълча, защото Д’Агоста вече беше извадил радиостанцията, за да изпрати голяма група полицаи и линейки в ботаническата градина.
Той се обърна отново към нея.
— Хайде, трябва да побързаме. Вземи си чантата. Надявам се да не сме твърде закъснели.
72.
Констънс спринтира към далечния край на Къщата с палмите. Двама от мъжете се бяха спуснали след нея. Чуваше как зад нея Барбо крещи заповеди. Изглежда изпращаше други от хората си да я заобиколят и да се погрижат да не се измъкне на улицата в Бруклин.
Обаче Констънс нямаше намерение да бяга.
Тя тичаше към първата дупка, която беше изрязала в стъклото в края на залата и се хвърли през нея с главата напред. Храсталаците отвън омекотиха падането. Претърколи се веднъж, скочи на крака и веднага спринтира. Зад себе си чу трясъка на авариен механизъм и стрелна поглед назад. Видя две тъмни фигури да излизат от страничния вход на Палмовата къща и да се разделят, за да се опитат да я заобиколят, докато трети тип с мъка се измъкваше от дупката, през която току-що беше минала.
Пред нея лежеше Езерото с лилиите и блещукаше мирно на лунната светлина. Тя направи остър завой наляво точно пред езерото и се затича покрай него, отдалечавайки се от изхода на градината – противоположна посока на тази, която нейните преследвачи щяха да очакват. Това ги принуди да спрат, да разузнаят какво става и след това да завият и хукнат след нея. Така Констънс си спечели ценни секунди.
Правейки кръг под куполите на оранжерията „Стейнхард“, започна да се връща към Водната къща. Не правеше опит да се крие, защото най-важното беше бързината. Тримата мъже можеха да я виждат и бързо я настигаха, притискайки я към Водната къща.
Тя тичаше покрай стъклената стена и след малко се промъкна през втората дупка, която беше направила, и се озова в претъпканата от цветя градина с орхидеи. Мина бегом през листака, прескочи трите трупа, заобиколи основното езеро и излезе през двойната стъклена врата във фоайето. Там се спря само за да вземе мешката, която беше скрила под пейката, преди да спринтира към Тропическия павилион. Това беше най-голямата оранжерия в ботаническата градина: огромна площ, покрита с издигащ се шест етажа стъклен купол, подслоняващ гъста, влажна джунгла.
Преметнала торбата през рамо, Констънс изтича до едно от огромните тропически дървета в центъра на павилиона, хвана се за ниските клони и започна да се катери от клон на клон. Докато го правеше, чу как преследвачите й влизат в павилиона.
Тя легна върху един от високите клони, отвори мешката, извади отвътре малка кутия за химикали и тихо я отвори. Вътре лежаха четири флакона с трифлуорме— тансулфонова киселина – киселина, която беше присвоила по-рано тази вечер от запасите на Енох Ленг в мазето под къщата на „Ривърсайд Драйв“. Всеки флакон бе положен в защитна опаковка от дунапрен, който беше изрязала и издълбала за целта. Извади флакона и внимателно измъкна стъклената тапа. Внимаваше да държи стъкленицата далеч от себе си – дори парите на киселината бяха смъртоносни.
Чу как мъжете се разпръсват из павилиона, видя лъчите на фенерчетата им да се стрелкат насам-натам, чуваше тихите им гласове и пукота на радиостанциите. Светлините поеха между дърветата. Някой от тях се провикна:
— Знаем, че си тук. Хайде излизай!
Тя не отговори.
— Ако не излезеш, ще убием другарчето ти Пендъргаст.
Констънс предпазливо надникна от ръба на дебелия клон, на който лежеше. Намираше се на около девет метра от земята, а стволът се извисяваше на още толкова над главата й.
— Ако не излезеш, ще започнем да стреляме – обяви същият глас.
— Нали знаете, че Барбо ме иска жива – обади се тя.
Ориентирайки се по гласа й, лъчите на фенерчетата се стрелнаха нагоре по дървото, където беше, проверявайки различни места. Тримата мъже се приближиха през гъстия храсталак, докато не застанаха под дървото.
Беше време да си покаже лицето. Тя надникна иззад клона с безизразна физиономия.
— Ето я!
Констънс се скри.
— Слизай!
Тя не отговори.
— Ако се наложи да се катерим, за да те свалим, бъди сигурна, че това ще ни ядоса. Със сигурност няма да имаш полза, ако ни ядосаш.
— Вървете по дяволите! – отговори Констънс.