Остеологическият отдел в Нюйорския музей за естествена история представляваше едно сякаш безкрайно гъмжило от помещения, наблъскани под широки покриви. До тях се стигаше единствено през чифт двойни врати, издигащи се в края на дълъг коридор. Тук, на петия етаж, се намираше и канцеларията на музея. До двойната врата се стигаше с помощта на бавен товарен асансьор. Когато Д’Агоста влезе в него и се оказа, че ще споделя машината с леша на маймуна, проснат на количка, осъзна защо този отдел е толкова далече от обществените пространства на музея: мястото вонеше като публичен дом при отлив, както би казал неговият баща.
Товарният асансьор изтрака и спря, вратите се разтвориха нагоре и надолу и Д’Агоста излезе в Остеологическия отдел, огледа се и нетърпеливо потърка ръце. Следващият му уговорен разговор беше с Морис Фрисби, председател на двата отдела – „Антропология“ и „Остеология“. Не че хранеше кой знае какви надежди за този разпит, защото Фрисби се беше върнал едва тази сутрин от някаква конференция в Бостън. Така че не е бил в музея по време на смъртта на техника. По-обещаващ беше младежът, който влачеше крака да го посрещне – Марк Сандовал – техник по остеология, който беше изкарал една седмица в болнични заради лятна настинка.
Сандовал затвори главния вход към отдела след себе си. Все още имаше вид на болен – очите му бяха подпухнали и зачервени, лицето – бледо, и попиваше носа си с хартиена носна кърпа. Поне така му е спестена ужасната смрад, помисли си Д’Агоста.
— Подранил съм десет минути за срещата с д-р Фрисби – каза детективът. – Нали може да ме разведете наоколо? Искам да видя къде е работил Марсала.
— Ами... – преглътна Сандовал и погледна през рамото си.
— Проблем ли има?
Друг поглед през рамо и понижаване на гласа.
— Заради д-р Фрисби е. Той не си пада много по...
Д’Агоста веднага разбра. Нямаше съмнение, че д-р Фрисби е типичен музеен бюрократ, ревнив към малкото си царство и до смърт уплашен от възможно враждебно отразяване в медиите. Можеше да си представи куратора: сако от туид, носеща се след него миризма на тютюн за лула, розови точици от подкожни косми по бръснатата брадичка, трепкащи суетливо в причудливи съчетания.
— Не се притеснявайте – успокои го Д’Агоста, – няма да цитирам имена.
Сандовал се поколеба още миг, но след това го поведе надолу по коридора.
— Разбрах, че вие сте човекът, работил най-тясно с Марсала.
— Колкото беше възможно. – Младежът все още изглеждаше малко нащрек.
— Не беше ли харесван?
— Не искам да говоря лошо за умрелите – вдигна рамене Сандовал.
Д’Агоста извади бележника си.
— Кажете ми въпреки това, ако нямате нищо против.
Сандовал попи носа си.
— Той беше... добре де, трудно беше човек да се разбира с него. Беше твърде самодоволен.
— Защо?
— Мисля, че спокойно може да се каже, че беше провалил се учен.
Минаха край нещо, което приличаше на вратата на гигантски фризер.
— Продължавайте.
— Учил е в колеж, но не успял да вземе органичната химия. Без нея си мъртъв, що се отнася до докторат по биология. След колежа дошъл тук да работи като техник. Наистина го биваше в работата с кости. Обаче без научна степен това беше пределът му. Наистина беше болно място. Не обичаше учените да го командват. Всички трябваше да бъдат много внимателни с него. Дори аз, макар да бях единственото, подобно на приятел, което Виктор имаше тук. Това не е особено учудващо.
Сандовал го поведе през вратата вляво от тях. Д’Агоста се озова в помещение, пълно с огромни метални варели. Над тях редица огромни вентилатори бяха заети със задачата да изсмукват въздуха, но изглежда това не помагаше – миризмата беше много по-силна.
— Това е помещението за накисване – обясни Сандовал.
— За какво?
— За накисване. – Сандовал докосна носа си е хартиената кърпичка. – Нали разбирате, една от основните задачи тук, в Остеологическия отдел, е да приемаме трупове и да ги превръщаме в кости.
— Трупове? И човешки?
Сандовал се усмихна.
— В миналото понякога. Жертви за медицинската наука. Днес са само животни. По-големите видове се поставят в тези варели за накисване. Пълни са с топла вода. Не са стерилни. Ако оставиш животното достатъчно дълго във варела, накрая ще се втечни и щом извадиш тапата, вътре ще останат само костите. – Сандовал посочи най-близкия варел, пълен със супа. – В момента вътре се кисне една горила.
Точно в този момент се появи общият работник, който тикаше количката с маймуната.
— Това е снежна маймуна от зоологическата градина в Сентръл Парк. Имаме договор е тях и получаваме всички техни умрели животни.