Констънс наблюдаваше агента на ФБР, който не беше спрял да крачи насам-натам.
— Не трябва да се отдаваш на мрачни мисли – каза тя тихо най-накрая.
Той се обърна и махна пренебрежително с ръка.
— Трябва да се заемеш с нов случай. Със сигурност има много нерешени убийства, които очакват твоята намеса.
— Тук никога не липсват скучни убийства, които не заслужават мисловно усилие. Защо да се безпокоя?
Констънс продължи да го наблюдава.
— Приеми го като средство да се разсееш. Понякога на нищо не се наслаждавам повече, отколкото да изсвиря проста пиеса, написана за начинаещи. Това прочиства съзнанието.
Пендъргаст се завъртя към нея.
— Защо да си губя времето с някаква дреболия, когато голямата загадка на Олбъновото убийство се е вторачила в лицето ми? Човек с редки заложби се опитва да ме въвлече в някаква пакостна игра по свой замисъл. Не познавам противника си, името на неговата игра, нито правилата й.
— Точно това налага да се потопиш в нещо напълно различно – обясни Констънс. – Докато чакаш по-нататъшното развитие, заеми се с някоя малка главоблъс— каница, някой обикновен случай. Иначе... ще изгубиш равновесието си.
Последните думи бяха казани бавно и убедено.
Погледът на Пендъргаст се плъзна по пода.
— Разбира се, ти си права.
— Предлагам това, защото... защото се безпокоя за теб и зная как този странен случай може да те обсеби и да те направи нещастен. Страда достатъчно.
За миг Пендъргаст остана неподвижен. След това се плъзна напред, наведе се към нея, повдигна брадичката й с ръка и за нейна голяма изненада я целуна нежно.
— Ти си моят оракул – промълви той.
11.
Винсънт д’Агоста седеше в малкото пространство, което беше поискал за полеви щаб в нюйоркския Музей за естествена история. Наложи се да упражни голям натиск, за да го издейства от музейната администрация. Неохотно му бяха дали вакантна работна кабина дълбоко във вътрешността на Остеологическия отдел, която за щастие беше далеч от варелите за киснене.
В момента Д’Агоста слушаше, докато един от хората му обобщаваше прегледа на записите на музейните охранителни камери от деня на убийството. С една дума – нулев резултат. Д’Агоста се преструваше, че слуша внимателно – не искаше човекът да си помисли, че работата му не се цени.
— Благодаря, Педро – каза той, докато поемаше писмения доклад.
— Какво следва? – попита Хименес.
Д’Агоста си погледна часовника. Беше четири и петнайсет.
— Ти и Конклин може да приключвате. Вървете да пиете по бира. Обърнете една и за мен. Утре ще имаме съвет. В десет в заседателната зала.
Хименес се усмихна.
— Благодаря ти, шефе.
Д’Агоста го гледаше как си отива. В момента беше готов на всичко, за да се присъедини към момчетата и да изпият по няколко бири. Обаче не можеше: имаше нещо, което трябваше да свърши. С въздишка започна бързо да прелиства страниците на доклада, предаден от Хименес. После го остави настрана, извади таблета от чантата си и започна да пише своя доклад за капитан Сингълтън.
Въпреки всички усилия на неговия екип и хвърлените повече от сто часа следователска работа за два дни, не се появи нито една прилична следа за убийството на Виктор Марсала. Музейните охранителни камери не бяха регистрирали нищо необичайно. Въпросът беше как проклетият извършител е успял да излезе? Още от началото си блъскаха главите над този въпрос.
Нито едно от многото съдебномедицински доказателства, които бяха събрали, не вършеше работа. Освен това, изглежда, никой от колегите на Марсала нямаше мотив, а онези, които имаха и най-малкото срещу него, разполагаха с железни алибита. Частният му живот беше скучен и законопослушен като на епископ. Д’Агоста усети как го промушва лична обида от това, че след толкова години служба капитан Сингълтън му беше натресъл подобен случай.
Започна да пише междинния си доклад за капитана. В него обобщи стъпките, които следствието бе предприело, разпитаните хора, проверките на миналото на Марсала, данните на криминалистите и екипа следователи, анализа на записите от охранителните камери в музея, показанията на свързаните със случая пазачи. Посочи, че следващата стъпка, ако Сингълтън разреши, ще бъде разширяване на разпитите извън Остеологическия отдел. Това щеше да означава разпит, търсене на връзки, проверка на миналото на всички музейни служители, които бяха останали онази вечер след работно време. Всъщност може би всички служители, независимо дали бяха останали след работно време, или не.
Д’Агоста предполагаше, че Сингълтън няма да се съгласи. Разходите на време, пари, работна сила бяха толкова високи. Не, по-скоро щеше да остави намален екип, който да работи по случая и постепенно да мине на заден план. След време и този екип щеше да бъде пренасочен. Такъв беше пътят на студените досиета.