18.
След петнайсет минути Пендъргаст беше купил още пет напълно безполезни предмета за общо долара. Резултатът беше успокоението на много подозрителния Кают. Половинлитровата бутилка с „Южна утеха“, извадена от задния джоб на Пендъргастовите джинси и предложена безплатно, се оказа допълнителната причина старият чешит да развърже езика си. Той беше скитник, като малък прекарал известно време в този район, и когато изпитал трудности, се оставил на течението, което го довлякло обратно в Солтън Палмс, след като другите го изоставили. Използваше колибата за база, докато събираше неща за продан.
С търпение и такт Пендъргаст го разпита за историята на града и близкото „Фонтебло“ и беше възнаграден на пристъпи и с прекъсвания с истории за триумфа и дългия тъжен упадък на казиното. Кают бил помощник-келнер в най-елегантния ресторант на „Фонтебло“, и то в най-славните му дни.
— Мили боже – възкликна Пендъргаст, – сигурно е било незабравима гледка.
— Направо не можеш да си представиш – отговори Кают с дрезгавия си глас, докопчи половинлитровото шише и го остави настрана, все едно и то беше колекционерски предмет. – Всички идваха там. Всички холивудски величия. Мерилин Монро се подписа на маншета ми, докато отсервирах масата й!
— Не може да бъде!
— Изпрах го по невнимание – тъжно добави Кают. – Само си помисли колко щеше да струва днес!
— Много жалко! – Кратка пауза. – Колко време мина, откакто комплексът беше затворен?
— Петдесет, петдесет и пет години.
— Това е цяла трагедия! Такава хубава сграда!
— В комплекса имаше всичко: казино, плувен басейн, крайбрежна алея, кей, спа, зоологическа градина.
— Зоологическа градина?
— Точно така. – Мъжът вдигна бутилката „Южна утеха“, огледа я с копнеж, после я остави обратно. – Построиха я в една естествена дупка в земята под хотела. Точно пред коктейлния бар. Все едно си в джунглата. Имахме истински живи лъвове, черни пантери и сибирски тигри. Вечерта всички големи клечки се събираха на терасата с питиетата си, за да гледат животните под тях.
— Колко интересно. – Пендъргаст потърка замислено брадичката си. – Има ли още нещо ценно там вътре? Имам предвид, проверихте ли вътрешността?
— Всичко е свалено. Всичко.
Нещо друго, което се подаваше изпод един опърпан каталог на „Сиърс-Роубък“, привлече погледа на агента. Той го взе и го вдигна пред импровизирания прозорец, за да го види по-добре. Беше необработен къс от тюркоаз, набразден с черни жилки.
— Какъв хубав камък. Чудесни жилки. Може би ще успеем да постигнем съгласие и за него. – Той стрелна поглед към Кают. – Чух, че тук има стара кариера. „Златният паяк“, ако не ме лъже паметта. Оттам ли го имаш?
Старият мъж поклати глава.
— Никога не влизай там.
— Защо не? Мисля, че това е точното място, където човек да търси тюркоази.
— Заради историите.
— Историите?
Лицето на Кают се изкриви в странно изражение.
— Хората казват, че мястото е обитавано от духове.
— Стига бе!
— Мината не е голяма, но има някои доста дълбоки галерии. Носят се много слухове.
— Какви?
— Единият, който чух, е, че собственикът на мината е скрил някъде вътре цяло състояние в тюркоази. Историята твърди, че починал и мястото на съкровището умряло с него. Мине не мине време, и някой започва да го търси, но досега нищо не са намерили. Преди двайсетина години един търсач на съкровища влязъл вътре. Някои от дървените планки на пода били изгнили и той паднал през тях в една от шахтите. Счупил си и двата крака. Никой не го чул, докато крещял за помощ. Умрял от жаждата и горещината там долу в мрака.
— Ужасно!
— Хората казват, че ако влезеш, още можеш да го чуеш.
— Да го чуеш? Искаш да кажеш стъпки?
Кают поклати глава.
— Не, по-скоро шум от влачене и викове за помощ.
— Влачене? Разбира се, заради счупените крака. Колко ужасна история.
Кают не отговори, но отново погледна с копнеж към празната бутилка.
— Предполагам, че легендата не плаши всички – отбеляза агентът на ФБР.
Очите на Кают се стрелнаха към него.
— Какво искаш да кажеш?
— О, малко по-рано се разходих край входа на кариерата. Видях следи от гуми и стъпки – пресни.
Очите на мъжа се стрелнаха към него така бързо, както се извиха на другата страна.
— Нищо не знам за това.
Пендъргаст изчака да чуе някакво обяснение, но нищо подобно не стана. Накрая се размърда на импровизирания стол.
— Така ли? Изненадан съм да го чуя, защото от прозореца ти мината се вижда като на длан. – Докато говореше, Пендъргаст небрежно извади дебелата пачка банкноти от джоба.