Кают не реагира.
— Да, наистина съм изненадан. Мястото не може да е на повече от километър и половина или малко повече от тук. – И той бавно започна да премята десетачките, показвайки отдолу двайсетачки и петдесетачки.
— Защо се интересуваш толкова? – попита Кают, изведнъж станал отново подозрителен.
— Ами тюркоазите са моя специалност. Както и – без да се хваля много – търсенето на съкровища. Също като онзи човек от твоята история. – Пендъргаст доверително се наведе към него и леко му смигна. – Ако в кариерата се върши нещо, това ще ми е интересно.
Старият вехтошар не изглеждаше сигурен. Премигна един-два пъти с кръвясалите си очи.
— Платиха ми да си трая.
— Аз също мога да платя. – Пендъргаст разгъна балата, измъкна петдесетачка, после още една. – Може два пъти да заработиш и никой няма да разбере.
Кают се вторачи жадно в парите, но не продума. Пендъргаст измъкна още две петдесетачки и му ги предложи. Пак колебание, и после бързо, сякаш за да не може да премисли, възрастният човек грабна банкнотите и ги натъпка в джоба си при другите.
— Беше преди няколко седмици – каза той. – Пристигнаха с няколко пикапа – голяма суматоха. Паркираха пред входа на кариерата и започнаха вадят оборудване от кашоните. Реших, че ще отворят мината отново, и затова отидох да кажа „здрасти“. Предложих да им продам една стара карта на мината, която намерих.
— И?
— Ами не бяха от най-любезните. Казаха, че проверяват кариерата за... структурна здравина... мисля, че това беше. Обаче съвсем не приличаха на такива.
— Защо не?
— На мен не ми приличаха на инспектори. И заради оборудването, което внасяха. Никога не бях виждал подобно нещо. Куки, въжета и нещо като... като... – Кают показа с ръце. – Едно от онези неща, в които влизат водолазите.
— Противоакулна клетка?
— Да, но по-голяма. Не пожелаха да купят моята карта – вече си имали. След това ми казаха да си гледам работата и ми дадоха петдесетачка да си държа устата затворена. – Възрастният вехтошар дръпна ръкава на Пендъргаст. – Нали няма да кажеш на никого какво съм видял?
— Не, разбира се.
— Обещаваш ли?
— Това ще бъде нашата тайна. – Пендъргаст поглади брадичката си. – После какво стана?
— След няколко часа си заминаха. Вчера се върнаха. Беше късно. Този път бяха само с един пикап. Вътре седяха двама души. Паркираха малко по-надолу и слязоха.
— И? – подкани го агентът.
— Беше пълнолуние и можех да виждам всичко ясно. Единият заличи всички следи с гребло, а другият разхвърля пръста насам-натам. Вървяха назад, замитайки всички следи, чак до пикапа. Качиха се и си заминаха.
— Можеш ли да опишеш тези хора? Как изглеждаха?
— Диви типове. Не ги видях хубаво. Вече казах повече, отколкото трябваше. Да не си забравиш обещанието.
— Господин Кают, няма защо да се страхуваш. – За миг изражението на Пендъргаст стана отсъстващо. – Спомена за някаква карта на мината? – Користният плам отново заблестя в мътните старчески очи, смекчавайки вълнението и вечната подозрителност.
— Какво за нея?
— Може би ще ме заинтересува и ще я купя.
Известно време Кают остана неподвижен. След това, без да става от импровизирания си стол, започна да рови из боклуците под краката си. Накрая измъкна избеляла, наплюта от мухи ролка хартия, скъсана и зацапана. Без да продума, разгъна картата и я показа на Пендъргаст.
Пендъргаст се наклони, за да я разгледа по-добре. След това също безмълвно извади още четири петдесетачки и ги показа на Кают.
Трансакцията завърши бързо. След като нави картата, агентът стана от стола и стисна старата жилава ръка.
— Благодаря, господин Кают, и хубав ден – каза той и напъха покупките си в джобовете, а картата и пътния знак стисна под мишница. – Да се работи с теб е удоволствие. Не си прави труда да ме изпращаш, и сам ще намеря пътя.
19.
Д’Агоста беше кацнал на едно писалище в централната лаборатория на Остеологическото отделение. Марго Грийн стоеше до него със скръстени ръце и с пръстите на едната потупваше нервно по лакътя на другата. С потиснато раздразнение Д’Агоста гледаше как техникът Сандовал работи на компютъра си, набирайки текст, а после се вторачваше в екрана. Всичко в музея ставаше толкова бавно, че човек се питаше как успяват изобщо да свършат нещо.
— Ще хвърля бележката с каталожния номер – обади се Сандовал. – Не мисля, че ще ви потрябва отново. – Изглежда смяташе за изключено да се наложи да прави всичко отначало, а може би се боеше, че Фрисби ще се покаже на вратата и ще види как Нюйоркската полиция отнема още от времето му.