Д’Агоста кимна.
— Помниш какво ми се случи тогава.
— Да. Музейните убийства, убийствата в метрото – беше тежко време.
Марго сведе очи.
— Не това... а онова, което се случи с мен... след като всичко свърши.
В първия миг Д’Агоста не разбра, но в един момент споменът го връхлетя като удар с чук. Божичко, помисли си той. Беше забравил напълно какво се случи на Марго, когато се върна в музея, за да редактира научното им списание „Музеология“. Как маниакално злият сериен убиец я беше дебнал като дивеч из затъмнените коридори, тероризирал и как накрая я намушка и едва не я уби. Трябваше да прекара много месеци в болницата, за да възстанови здравето си. Не се беше замислял как ли й се е отразило случилото се.
Марго помълча малко. Скоро започна отново да говори, но с известно колебание:
— Оттогава за мен беше... трудно да идвам в музея. Това не е ли ирония, след като изследванията ми могат да се правят само тук? – Тя поклати глава. – Винаги съм била толкова смела. Такава мъжкарана. Помня как настоявах да ви придружа с Пендъргаст в тунелите на метрото – дори под тях. Но сега всичко е различно. Има много малко места в музея, където мога да отида... без пристъп на паника. Не мога да навлизам твърде навътре в депата със сбирките. Трябва да вадят нещата и да ми ги носят. Запомнила съм всички най-близки изходи, за да мога бързо да изляза, ако се наложи. Когато работя, около мен трябва да има хора. Вече никога не оставам след края на работното време, щом падне мрак. Дори това да съм тук, на по-висок етаж, е трудно.
Докато слушаше, Д’Агоста изпита още по-голяма вина, че я беше помолил за помощ – почувства се като истински глупак.
— Онова, което преживяваш, е нормално.
— Не, по-зле е. Не мога да понасям тъмни места. Дори самата тъмнина – в апартамента ми лампите светят цяла нощ. Само да ми видиш сметката за тока. – Тя се изсмя горчиво. – Много съм объркана. Мисля, че страдам от нов синдром: музеофобия.
— Чуй ме. – Д’Агоста я хвана за ръката. – Може би трябва да забравим този проклет скелет. Ще намеря някого другиго, който би могъл да...
— В никакъв случай. Може да съм психарка, но не съм страхлива. Ще го направя. Само не ме карай да слизам долу в хранилището. – И тя посочи коридора, простиращ се нататък, дълбоко в сбирките, по който Сандовал беше поел. – И никога не ме моли... – тя се опита да запази тона лековат, но се усещаше оттенък на страх – да сляза в мазето.
— Благодаря! – каза Д’Агоста.
Точно тогава отвън в коридора се чуха стъпки. Сандовал се появи хванал с две ръце познатия вече изложбен поднос и внимателно го сложи на масата между тях.
— Аз ще бъда на мястото си – каза той. – Обадете се, когато сте готови.
Той излезе и затвори вратата зад гърба си. Д’Агоста наблюдаваше как Марго придърпва латексовите си ръкавици, след това извади сгъната памучна покривка, приглади я върху повърхността на масата и взе да вади кости от тавата и да ги реди върху плата. Започна парад на костите: ребра, гръбначни прешлени, пищяли, череп, челюсти и малки кости, които той не можа да разпознае. Спомни си как Марго постепенно се бе отърсила от травмата на Музейните убийства, как бе започнала да тренира, изкара разрешително за пистолет и се научи да го използва. Изглеждаше толкова самоуверена, но той беше виждал същото да се случва на ченгета и искрено се надяваше това да не влоши нещата...
Когато погледна към Марго, забрави потока на мисълта си. Тя седеше до него и изведнъж беше замръзнала, стиснала таза в ръцете си. Изражението на лицето й се бе променило. Откъснатото, загрижено изражение беше изчезнало, заменено от недоумение.
— Какво има? – попита лейтенантът.
Вместо да му отговори, тя завъртя таза в ръцете си и се взря в него по-отблизо. След това предпазливо го постави върху покривката, вдигна долната челюст и започна внимателно да я оглежда от един или друг ъгъл. Най-накрая я остави и погледна детектива.
— Хотентот на трийсет и пет, мъж?
— Аха.
Марго облиза устни.
— Интересно, ще се наложи да се върна, когато имам повече време, но мога отсега да ти кажа: този скелет е на хотентот, и то мъж, колкото съм и аз.
20.
Когато Пендъргаст потегли от Солтън Палмс със своя перлен на цвят „Кадилак“, слънцето вече напичаше от обедното небе. Когато се върна отново, вече минаваше полунощ. Спря на четири и половина километра от призрачния град. Загаси фаровете и навлезе в полето, за да скрие колата зад горичка юкови дървета. Загаси двигателя и остана неподвижен на мястото си, за да обмисли положението.
Повечето обстоятелства си оставаха обгърнати от неизвестност. Въпреки това сега знаеше две подробности: смъртта на Олбън представляваше сложен механизъм, който да го примами на това място: кариерата „Златният паяк“. Самата мина също беше внимателно подготвена за него. Пендъргаст изобщо не се съмняваше, че входът й внимателно се наблюдава.