Беше един от най-странните боеве, воден в пълен мрак, пълна тишина и неповторимо напрежение и ярост. Мъжът не продумваше, не издаваше звук, като се изключи някое рядко изръмжаване. Движенията му бяха толкова бързи, че не даде време на Пендъргаст да извади своя „Лес Беър“. Притежаваше отлични бойни умения и в продължение на цяла вечност от шейсет секунди те изглеждаха равностойни. Обаче Пендъргаст разполагаше с отличен набор движения от бойните изкуства и крайно необичайна защитна техника, усвоена в един определен тибетски манастир. Най-накрая, използвайки едно от тези движения, наречено „сврачи клюн“ – със светкавично саблено мушване със събрани като за молитва ръце събори очилата за нощно виждане от лицето на мъжа. Това му осигури предимство на мига и той се възползва, за да нанесе на противника вихрушка от удари. Те го повалиха на колене и без дъх на пода. Секунда по-късно Пендъргаст вече беше извадил своя .45-калибров пистолет и го бе насочил срещу мъжа. Претърси го набързо и намери нож, който захвърли настрана.
— ФБР – обяви той. – Арестуван сте.
Мъжът не отговори. Не беше казал и дума по време на целия сблъсък.
— Отвори вратата.
Мълчание.
Пендъргаст завъртя мъжа, върза ръцете му на гърба със свински опашки, потърси тръба, намери и върза мъжа за нея с още един чифт опашки.
— Чудесно. Сам ще отворя.
Мъжът отново нищо не каза, не показа и признаци, че го е чул. Просто си седеше на пода, вързан за тръбата с безизразно лице.
Когато Пендъргаст тръгна към вратата, за да пусне няколко куршума в ключалката, се случи нещо странно. Помещението започна да се изпълва с отчетлива миризма: деликатния сладък мирис на лилии. Пендъргаст се огледа за източника на миризмата. Изглежда идваше от отдушника на тавана точно над мястото, където беше вързал нападателя. Отдушник, който преди беше затворен, но сега не – от него с леко съскане нахлуваше мъгла. Противникът на Пендъргаст, ослепен заради загубата на очилата за нощно виждане в битката, гледаше уплашено, докато облакът покриваше лицето и тялото му и той започна да кашля и да върти глава.
Пендъргаст забързано се прицели в ключалката и натисна спусъка. Шумът от изстрела беше оглушителен в затвореното пространство. Куршумът отскочи от метала – това наистина беше изненада. Докато се готвеше да стреля повторно, усети как крайниците му натежават, а движенията му стават мудни. Странно чувство започва да изпълва главата му: чувство на пълнота, на щастие, спокойствие и апатия. Черни петна танцуваха пред зеленото му зрително поле. Той залитна, успя да се изправи, залитна отново и изпусна пистолета. Докато му причерняваше и се отпускаше на пода, чу как отдушникът се затваря отново. А след това дойдоха прошепнатите думи:
— За това трябва да благодариш на Олбън...
По-късно, нямаше представа след колко време, Пендъргаст изплува от черните сънища, изскочи на повърхността и се свести. Отвори очи в зелена омара. За миг се почувства дезориентиран, защото не беше сигурен какво вижда. В този момент осъзна, че все още носи очилата за нощно виждане и зеленият обект всъщност е отдушникът... тогава си спомни всичко.
Изправи се на колене и после – с болки – на крака. Беше натъртен от боя, но същевременно се чувстваше странно силен и освежен. Миризмата на лилии се беше разнесла. Неговият противник още лежеше смачкан и в безсъзнание на пода.
Пендъргаст се зае с инвентаризацията. Огледа помещението през очилата си, но този път много по-напрегнато. Порцелановите плочки стигаха на височина метър и двайсет от стените, онова над тях беше неръждаема стомана. На тавана беше затвореният отдушник, а високо по стените се виждаха дюзи. Каналът на пода беше запушен с цимент.
Това припомни на агента едно друго, твърде раз— лично помещение, което някога е било използвано за твърде варварски цели.