— Да.
— Тази сложна комбинация в солтънското „Фонтебло“, проектирана сякаш като гаранция срещу всеки възможен провал, носи всички характерни черти на лукавите номера, които Олбън е удоволствие би разиграл. Обаче неговото убийство беше причината капанът да се задейства.
— Може би странно самоубийство?
— Съмнявам се. Самоубийството не е в негов стил.
Двамата потънаха в мълчание, преди Констънс да заговори отново:
— Каза ли на Д’Агоста?
— Никого не съм информирал, особено лейтенант Д’Агоста. Той вече знае за Олбън повече, отколкото е добре за него. Що се отнася до Нюйоркското полицейско управление като цяло – не вярвам, че по този въпрос биха могли да ми бъдат в помощ по някакъв начин. Страхувам се, че ако не нещо друго, ще тъпчат наоколо и само ще пречат. Този следобед се връщам обратно в затвора, за да видя дали мога да измъкна нещо от този тип. – Пауза. – Констънс, ужасно съм огорчен, че попаднах в този капан.
— Той беше твой син. Просто не си могъл мислиш ясно.
— Това не е нито утеха, нито извинение. – След тези думи Пендъргаст прекъсна разговора, прибра телефона в джоба на сакото си и остана неподвижен – неясна, потънала в мисли фигура сред затъмненото помещение.
23.
Тери Бономо беше най-добрият в работата с компютърната програма „Компютърно проектирана самоличност“ в Нюйоркското полицейско управление. Освен това беше шегаджия в истинската итало-американска традиция и съответно един от фаворитите на Д’Агоста в полицията. Дори само присъствието му в криминологичната лаборатория, седнал между компютрите, екраните и диаграмите, му повдигна духа. Беше хубаво чувство да бъдеш далеч от мухлясалите подземия на музея. Разбира се, че не беше спрял да работи по установяването самоличността на гостуващия „професор“, докато неговият криминологичен екип обработваше тавите и костите за ДНК, латентни отпечатъци, косми и нишки. Обаче създаването на портрет по описание на фалшивия доктор Уолдрън беше нещо различно. Щеше да е голяма стъпка напред. Защото никой не беше по-добър от Тери Бономо в съчетанието на лицеви черти.
Д’Агоста надникна през рамото на Бономо, за да види как борави със сложния софтуер. От другата страна на масата седеше Сандовал – техникът в Остеологическия отдел. Това можеше да бъде свършено и в музея, но за тази работа лейтенантът предпочиташе да води свидетелите в управлението. Да бъдеш в полицията беше плашещо и това им помагаше да се съсредоточат. И ето, Сандовал, който изглеждаше малко по-блед от обикновено, очевидно полагаше усилия да се концентрира.
— Ей, Вини – избоботи Бономо с характерния за Ню Джърси акцент, – помниш ли как се опитвах да съставя портрет на убиеца с помощта на неговите собствени показания?
— О, да – изкиска се Д’Агоста, – направо не е за вярване.
— Свети боже крепки! Този тип смяташе, че е много хитър – убиецът да се преструва на свидетел на престъплението. Идеята му беше да съставим безполезен портрет и така да ни прати за зелен хайвер. Обаче аз го подуших веднага щом почнахме. – Макар да говореше, Бономо не спираше да работи: чукаше по клавишите и местеше мишката. – Много свидетели имат кофти памет. Обаче този клоун ни даваше точно противоположното на своя външен вид. Имаше голям нос, затова реши да каже, че онзи имал малък. Устните? Тънки. Така извършителят получи дебели бърни. Брадичката? Тясна, а този престъпник имаше доста широка. Беше и плешив, така че измисленият престъпник се оказа с дълга грива.
— О, да, никога няма да забравя как започна да правиш точно обратното на онова, което казваше. Когато свърши, от екрана ни гледаше нашият престъпник. Опитвайки се да хитрува, беше нарисувал своята грозна мутра.
Бономо се изсмя гръмогласно.
Д’Агоста го наблюдаваше как работи върху лицевите черти, основавайки се на отговорите на Сандовал. Отвори нов прозорец и там създаде допълнителен прозорец, в който се появи нов пласт.
— Страхотна програма – отбеляза той. – Май е била подобрена, откакто идвах за последен път.
— Непрекъснато я ъпгрейдват. Тя е подобна на фотошоп, но с едно-единствено предназначение. Отне ми три месеца да я овладея, а те взеха, че я обновиха. Но пак успях да се справя. Помниш ли още как някога работехме с албуми с различни части от лица и празни шаблони?
Д’Агоста потрепери.
Бономо натисна един последен клавиш с театрален жест, след това завъртя лаптопа така, че Сандовал да може да види. В централния прозорец се виждаше електронната скица на мъжко лице. Други малки прозорци го заобикаляха.