— Колко близо сме? – попита той Сандовал.
Техникът се вторачи в екрана.
— Прилича на него.
— Това беше само началото. Сега ще започнем черта по черта. Да се заемем с веждите.
Бономо кликна на прозорчето, в което имаше каталог с лицеви черти, и избра чифт вежди. Изскочи хоризонтално меню с малки кутийки, в които имаше различни видове вежди. Сандовал избра онези, които подхождаха най-добре. След тях се появи още една група с вариации на избрания основен модел и техникът отново избра онези, които подхождаха най-добре. Д’Агоста гледаше как Бономо преминава през изтощителния процес по избор на изгледа на веждите на фалшивия професор: форма, дебелина, остри или заоблени краища, разстоянието помежду им и така нататък, и така нататък. Накрая, когато и двамата – Бономо и Сандовал – бяха доволни, се заеха с очите.
— В какво е заподозрян този тип? – попита Бономо лейтенанта.
— В убийството на техник от Музея за естествена история.
— Вярно? И как го е направил?
Д’Агоста си спомни неизлечимото любопитство на Бономо за подробностите около портретите, които трябваше да създава.
— Използвал е фалшива самоличност, за да получи достъп до музейните сбирки и може би да убие техника. Самоличността всъщност принадлежи на университетски професор в Брин Мар, Пенсилвания – изкуфял старец с трифокални очила. Едва не напълни гащите, когато разбра, че някой е откраднал самоличността му и сега го издирват за разпит във връзка с убийство.
Бономо отново се изсмя гръмогласно.
— Представям си картинката!
Д’Агоста се въртеше, докато Бономо мина през процедурите за подчертаване на носа, устните, челюстта, скулите, ушите, косата, цвета на кожата и пигментацията и още дузина други характерни черти. Разполагаше с добър свидетел в лицето на Сандовал, който няколко пъти се беше виждал с фалшивия учен. Най-накрая Бономо натисна един клавиш и програмата „Компютърно проектирана самоличност“ предложи поредица от компютърно произведени разновидности на последното лице, между които Сандовал можеше да избира. Добавяне на малко сенки и преливане, няколко допълнителни корекции и Бономо се облегна на стола си със задоволството на художник, завършил портрет.
Компютърът сякаш заспа.
— Какво прави сега? – попита Д’Агоста.
— Генерира словесния портрет.
Минаха няколко минути. Тогава се чу пиукане и на екрана се появи надпис: „Словесният портрет е генериран“. Бономо натисна клавиш и близкият принтер забръмча, оживя и изплю лист хартия, на който се виждаше изображение в сиво-бяло, приготвено от градиентния филтър на фотошопа. Бономо взе листа от подноса, огледа го, после го подаде на Сандовал.
— Това той ли е?
Сандовал загледа с удивление изображението.
— Мили боже! Това е типът! Направо не е за вярване! Как го направи?
— Не, ти го направи – отговори Бономо, докато го тупаше по рамото.
Д’Агоста надникна да види изображението върху листа. Словесният потрет на него беше ясен като цифрова снимка.
— Тери, ти си върхът – измърмори той.
Бономо засия, след това разпечата още половин дузина копия и ги раздаде.
Д’Агоста изравни листовете върху плота на бюрото, после ги прибра в чантата си.
— Прати ми портрета и по мейла.
— Добре, Вини, ще бъде направено.
Когато Д’Агоста си тръгна, следван от Сандовал, в главата му се въртеше мисълта, че сега е само въпрос на сравняване на рисунката с дванайсетте хиляди души, които в деня на убийството са влезли и излезли от музея. Голяма веселба щеше да падне.
24.
Стаята за разпити „Б“ в Калифорнийския щатски затвор в Индио беше просторна, със стени от сгурбетонни блокчета. Вътре имаше една-единствена маса и четири стола – три от едната страна и един от противоположната. От тавана висеше, а в двата ъгъла стояха още видеокамери. На далечната стена се простираше черният четириъгълник на едностранно пропускливо стъкло.
Специалният агент Пендъргаст седеше в центъра от страната с трите стола. Ръцете му лежаха на масата с преплетени пръсти. В помещението цареше пълна тишина. Светлите му очи бяха впити в някаква далечна точка в пространството и той седеше неподвижно като мраморна статуя.
В този миг откъм коридора се чуха стъпки. Разнесе се металически шум, когато беше издърпано резето и вратата се отвори навътре. Пендъргаст се обърна и видя Джон Спандау, старшия надзирател, да влиза в стаята.
Пендъргаст се изправи – беше леко скован от вчерашния бой, и протегна ръка.
— Господин Спандау – поздрави агентът.
Спандау се усмихна леко и кимна.