Д’Агоста се намръщи.
— Още тогава музеят е бил по-загрижен да опази доброто си име, отколкото да помогне в разкриването на престъплението. – Той направи пауза. – Чудя се какво ли ще е било това патентовано лекарство. Вероятно пълно с кокаин или опиум.
— Състоянието й не звучи като стандартната наркомания. Хронично... през деветнайсети век това е жаргонът за „смъртоносно“. Е, това е интересно... – Тя замълча.
— Какво?
— Някои от тестовете, които проведох със скелета, показаха ненормална минерализация. Може би Офелия Паджет е страдала от костно заболяване или друго дегенеративно състояние.
Д’Агоста наблюдаваше как Марго прехвърля страниците на следващите броеве. Имаше няколко кратки съобщения за предстоящия процес; друга къса статия, че процесът вече е в ход. И след това на 1 октомври 1889 г.:
Доктор Евънс Паджет, „Грамърси Лейн“, обвинен, че е убил жена си Офелия Паджет, днес беше оправдан по всички обвинения от председателстващия съдия в съдебната зала на окръжния съд на ул. „Парк Роу“ № 2. Макар че неколцина очевидци описаха намеците на доктор Паджет да сложи край на живота на жена си и въпреки косвените доказателства, представени от прокурора на щата Ню Йорк, доктор Паджет беше обявен за оправдан, защото не беше намерен корпус деликти въпреки много енергичното издирване на ман— хатънската полиция. Паджет беше освободен от съдебния пристав и пуснат да си върви като свободен човек същия ден на обяд.
— Нямало корпус деликти! – възкликна Д’Агоста. – Разбира се, че не е имало труп. Този тип го е накиснал във варелите на „Остеологията“ и после е вкарал костите в сбирката, като ги е етикетирал за хотентотски!
— През 1889 година науката съдебна антропология още не е много напреднала. Щом веднъж е била превърната в скелет, не са можели да установят самоличността й – съвършеното престъпление.
Д’Агоста се свлече на стола си. Изведнъж се почувства много по-уморен, отколкото когато влезе в читалнята.
— Добре де, и какво означава всичко това? И защо този фалшив учен е откраднал една от костите й?
Марго сви рамене.
— Мистерия.
— Страхотно. Вместо да решим случай от миналата седмица, решихме един отпреди столетие.
29.
„Откъде сме дошли? Как е започнал нашият живот? Как сме попаднали на тази прашинка, наречена Земя, заобиколена от безброй други прашинки, които съставляват нашата вселена? За да отговорим на тези въпроси, трябва да се върнем назад милиони години до времето, когато тази вселена не е съществувала. До времето, когато не е имало нищо – нищо освен мрак...“
Д’Агоста се отдръпна от леката извивка на еднопосочното стъкло и потърка замъглените си очи. Вече пет пъти беше изслушал представянето и сигурно можеше да издекламира проклетото нещо наизуст.
Докато потискаше прозявката си, огледа сумрачните пространства на музейния Център за видеонаблюдение. Всъщност това не беше истинският Център за видеонаблюдение – името на помещението беше „Поддръжка на планетариума“. То подслоняваше компютрите, софтуера и драйвърите на мрежовите устройства за съхранение на данни и снимковите сървъри, които движеха куполното видео в сърцето на музейния планетариум. Помещението беше сбутано в един от ъглите на шестия етаж, близо до горната част на купола на планетариума – оттам и извитото стъкло в далечната стена. Доколкото Д’Агоста можеше да види, макар музеят да беше доста активен в инсталирането на камери за видеонаблюдение, на никого не беше хрумнало, че може би записите ще трябва да бъдат гледани по-късно. Затова компютрите, които би трябвало да се използват за целта, бяха прехвърлени в редиците на подкрепящите планетариума. А технологията за връщане назад и преглеждане на тези записи беше заета от планетариумните компютри – без съмнение представата на някой дребен бюрократ за икономии.