Проблемът беше, че през работното време на музея светлината трябваше да бъде приглушена до степен, че беше почти тъмно. Иначе щеше да прониква през еднопосочното стъкло в купола и да развали илюзията на туристите, насядали по местата си долу. Всички монитори на компютрите за гледане на записите от охранителните камери стояха със задната си част към този единствен прозорец. Освен това беше претъпкано: Д’Агоста и двама от неговите детективи – Хименес и Конклин, на практика трябваше да седят един върху друг, докато работеха на трите налични работни станции за преглед на записите. Д’Агоста беше тук вече от часове, вторачен в малкия зърнист екран, и зад очните му ябълки бе започнало да се заражда гадно главоболие. Нещо обаче го тласкаше напред – страхът, че ако няма попадение във видеозаписите, случаят отново ще „изстине“.
Изведнъж тъмното помещение бе залято от експлозия на ярка светлина – в планетариума зад стъклото и под тях току-що се беше случил Големият взрив. Д’Агоста не трябваше да се изненадва – в края на краищата, нали беше чул въведението преди около минута, обаче отново бе изненадан и скочи на крака. Затвори очи, но вече беше късно – зад спуснатите си клепачи виждаше лудо танцуващи звезди.
— Мамка му! – чу да казва Конклин.
В този момент претъпканото място се изпълни с гръмовна музика. Той остана неподвижно на мястото си, докато звездите не изчезнаха и шумът от музиката не намаля. Тогава отвори отново очи, примигна и опита да се съсредоточи върху екрана пред себе си.
— Нещо? – попита той.
— Не – поклати Конклин глава.
- Nada — се обади Хименес.
Още докато го задаваше, знаеше, че въпросът е глупав – в мига, когато видеха нещо, щяха да дадат знак. Въпреки това го зададе с тайната надежда, че изричайки го, може да накара желаното да се случи.
На записа, който гледаше, се виждаше главният вход към зала „Морски живот“ между пет и шест вечерта в събота, 12 юни – деня, когато Марсала е бил убит. Записът свърши, без да види нещо интересно. Затвори прозореца с мишката, потърка отново очи и задраска съответния ред в бележника, който стоеше между него и Хименес. След това кликна, за да отвори охранителната програма и избере поредния още негледан запис. С видима неохота избра следващото видео от поредицата за зала „Морски живот“, камера за видеонаблюдение срещу главния вход, от 18 до 19 часа, отново на 12 юни. Започна да преглежда записа. Първо с реална скорост, след това на двойна, а когато фоайето се опразни – на максимална.
Нищо.
След като задраска и този запис в тефтера, избра за разнообразие запис от камера, която покриваше южната част на голямата ротонда от 16 до 17 часа. С опитна ръка върна записа в началото, щракна дисплея в режим пълен екран, след това пусна записа с нормална скорост. На екрана се събуди за живот ротондата, гледана от птичи полет, потоци хора се движеха от дясно наляво по екрана. Краят на работното време наближаваше и те се носеха на тълпи към изходите. Д’Агоста разтърка очи и се вгледа по-внимателно, решен да се съсредоточи въпреки скапаните условия. Различаваше пазачите по техните постове, гидовете и знаменцата, които размахваха, докато си пробиваха път през тълпите; доброволците на информационния щанд, които започваха да прибират за през нощта картите, дипляните и надписите, с които молеха за дарения.
Гръмотевичният рев на планетариума избухна иззад далечната стена. От публиката се понесоха викове и ръкопляскания: в момента земята беше започнала да се образува – цялата струяща пламъци, цветни корони и огнени топки. Дълбоките баси на орган така разтърсиха стола на лейтенанта, че той едва не падна.
Мамка му. С рязко движение се отблъсна от екрана. Стига толкова. Утре сутринта ще иде при Сингълтън, ще яде лайна и ще целува задника му, ще се кланя и ще направи всичко нужно, за да му бъде възложено онова касапско убийство в Горен Ийст Сайд.
В този момент се закова на място. После се втурна обратно към стола си пред екрана, вторачен напрегнато в него. Гледа в продължение на може би трийсет секунди, после с треперещи от нетърпение пръсти натисна бутона „назад“, след това загледа видеозаписа отново, почти залепил очи за екрана. Върна го отново и пак го пусна. Повтори операцията.
— Майчице Божия – прошепна той.
На екрана беше фалшивият учен.
Хвърли поглед на Бономовия словесен портрет, залепен отстрани на екрана на Хименес, после отново към екрана. Нямаше съмнение, че това е той. Носеше лек тренчкот, черни панталони и гумени маратонки без връзки. От онези, които не вдигат шум, когато ходиш. Човек не би казал, че това е стандартното облекло на учен. Д’Агоста го видя как влезе през входната врата, огледа се – очевидно забеляза местоположението на камерите, плати входната такса, после мина през пропуска и прекоси ротондата в обратна посока на обичайния поток от посетители, преди да изчезне от поглед. Д’Агоста пусна записа още веднъж, възхищавайки се на хладнокръвието, на едва ли не арогантния бавен ход на мъжа.