Азеведо изглеждаше изненадан, докато за Смит това не беше ново.
— Този човек е взел полет от Рио до Ню Йорк с фалшив паспорт, издаден от Бразилия на четвърти юни – продължи Пендъргаст. – Използвал е името Топенъс Ландбърг. Полковник, чували ли сте това име?
Мъжът даде знак, че не е.
— Трябва да проследя движенията му тук през последната година и половина. – Пендъргаст потърка с ръка челото си. – В издирването на това лице бяха инвестирани много човекочасове и секретни технологии. Въпреки това операция „Горски пожар“ не може да се похвали с никакви попадения. Нито едно. Как е възможно това? Как този човек е успял да се укрива тук, в Бразилия, и то в продължение на осемнайсет месеца или поне за времето, през което е бил тук?
Полковник Азеведо най-накрая заговори.
— Стават такива работи. – Въпреки мускулите на мъжа гласът му беше мек, почти нежен и той говореше съвършен английски с едва доловим акцент. – Ако приемем, че лицето е било в Бразилия, което е твърде възможно, предвид казаното от вас, има само две места, където е било възможно да се укрие – джунглата или... някоя от фавелите.
- Фавела? – повтори Пендъргаст.
— Да, сеньор Пендъргаст, предполагам, чували сте за тях. Те са един от нашите големи социални проблеми. Или по-скоро социални бичове. Укрепени гета, управлявани от наркотърговци, изолирани от останалата част на града. Крадат вода и ток от мрежите, имат си собствени закони, въвеждат собствена желязна дисциплина, защитават своите граници, убиват членове на съпернически банди, потискат живеещите там. Те са като малки корумпирани ленни владения, държави в държавата. Във фавелата няма полиция, няма охранителни камери. Човек, който има нужда, може да изчезне там вътре – и мнозина са го правили. Допреди няколко години около Рио имаше струпани безброй фавели. Обаче с наближаването на олимпийските игри правителството се задейства. БОПА – Полицейските спецчасти, и УПП – Умиротворителната полиция, започнаха да нахлуват във фавелите и една по една ги умиротворяват. Тази работа ще продължи, докато всички фавели не бъдат прочистени. – Азеведо направи пауза. – Всички без една, която нито военните, нито Умиротворителната полиция ще докоснат. Нарича се Cidade dos Anjos — Град на ангели.
— Защо се ползва със специално отношение?
Полковникът се усмихна мрачно.
— Това е най-голямата, най-буйна и най-силна от фавелите. Наркотърговците, които я ръководят, са безскрупулни и безстрашни. Нещо повече: по-миналата година нахлуха във военна база и си тръгнаха с хиляди оръжия и муниции. Картечници петдесети калибър, гранати, минохвъргачки, мини. Дори системи за изстрелване на ракети земя-въздух.
Пендъргаст се намръщи.
— Това е само още една причина мястото да се прочисти.
— Гледате на положението като външен човек. Фавелите воюват само една с друга, а не с цялата общност. Да се нахлуе сега в Града на ангелите би било твърде кърваво дело с големи загуби в жива сила от нашите военни и полицаи. Нито една друга фавела не би му отправила предизвикателство. С времето всички други фавели ще изчезнат. Защо тогава да се нарушава естественият ход на нещата? По-добре да имаш срещу себе си враг, когото познаваш, отколкото някой непознат.
— Човекът, от когото се интересуваме, изчезна в джунглата преди осемнайсет месеца – повтори Пендъргаст. – Аз обаче се съмнявам, че е останал дълго там.
— Е, тогава, господин Пендъргаст – каза агентът на ЦРУ, – изглежда имаме само един отговор как е успял господин Топенъс Ландбърг да остане невидим. – Тези думи бяха последвани от бледа усмивка.
Пендъргаст стана от стола си.
— Благодаря и на двама ви!
Полковник Азеведо го гледаше преценяващо.
— Господин Пендъргаст, боя се да предположа какъв ще бъде следващият ви ход?
— Моят дипломатически инструктаж ми забранява да ви придружавам – обяви агентът на ЦРУ.
Пендъргаст регистрира тези думи с просто кимване на глава, после се обърна към вратата.
— Ако беше някое друго място – каза полковникът, – щяхме де ви организираме военен ескорт. – Но не и ако влезете там. Единственото, което мога да ви предложа, е съвет: уредете делата си, преди да отидете там.
35.
Пендъргаст лежеше на леглото в апартамента си в хотел „Копакабана Палас“ напълно облечен.
Светлините бяха угасени и макар да беше едва обед, в помещението беше много тъмно. През затворените прозорци и спуснатите щори се промъкваше едва доловимият рев на прибоя от плажа Копакабана и шумът от автомобилите по булевард „Атлантик“.