Докато лежеше съвсем неподвижно, го заля вълна от почти парализиращи тръпки, които го разтърсваха с все по-нарастваща мощ. Той затвори плътно очи, сви ръце в юмруци, опитвайки се със сила да накара тази внезапна и неочаквана атака да мине. След няколко минути пристъпът започна да отслабва. Обаче не изчезна напълно.
— Ще го овладея – измърмори Пендъргаст под нос.
В началото, когато за пръв път забеляза симптомите, той се беше надявал, че ще намери начин да се справи. Когато не откри отговори в миналото, започна да проучва настоящето с надеждата да открие методите на своя мъчител. Колкото по-добре разбираше дяволската сложност на заговора да бъде отровен обаче, толкова по-често размишляваше върху историята на своя праотец Езекия и обречената му жена и все повече осъзнаваше, че подобна надежда е жестока самоизмама. Онова, което сега го крепеше, бе желанието да види това разследване – все по-вероятно неговото последно – доведено до края, и то докато все още разполагаше с време.
Насили мислите си да се върнат на тазсутрешната среща и думите на бразилския полковник. Има само две места, където Олбън би могъл да се скрие – джунглата... или фавелата.
В главата на Пендъргаст се появиха неканени други думи. Думите на сбогуване, които Олбън му беше казал онзи ден преди осемнайсет месеца, когато беше влязъл почти нагло бавно в бразилската джунгла: Пред мен лежи дълъг и плодоносен живот. Сега светът е в краката ми и обещавам, че ще бъде по-интересно място, докато съм в него.
Пендъргаст задържа картината на раздялата в съзнанието си, опитвайки се да си припомни всяка подробност до пълно интелектуално изтощение.
Разбира се, знаеше, че синът му е започнал тези осемнайсет месеца в бразилската джунгла – видя със собствените си очи как навлиза в непрекъснатата линия на дърветата. Както каза и на полковника обаче, беше също така сигурен, че Олбън не е останал там. Там нямаше достатъчно неща, които да го занимават, да го забавляват и най-важното – да му позволяват да планира своите заговори. Не се беше върнал в родния си град – Нова Годой – сега той беше в ръцете на бразилското правителство, управляван от нещо като военен съдия-изпълнител. Между другото там вече нищо не беше останало за Олбън: комплексът бе разрушен, неговите учени и войници, неговите млади водачи сега бяха мъртви, в затвора или рехабилитирани, пръснати във всички земни посоки. Не, колкото повече обмисляше нещата, толкова по-сигурен беше Пендъргаст, че по-скоро рано, отколкото късно, Олбън е излязъл от джунглата и се е промъкнал във фавелата.
За него тя щеше да е съвършеното място. Нито полиция, нито охранителни камери, нито наблюдение, нито агенти, които да го следят. Със своята будна интелигентност, криминален гений и манталитет на социопат, Олбън имаше какво да предложи на наркотърговците, които управляваха гетото. Това щеше да му осигури място и достатъчно време, за да разработи плановете си за бъдещето.
Пред мен лежи дълъг и плодоносен живот. Сега светът е в краката ми и обещавам, че ще бъде по-интересно място, докато съм в него.
Освен това Пендъргаст беше почти съвсем сигурен коя фавела бе избрал Олбън. За него винаги най-голямото и най-хубавото.
Обаче тези отговори предизвикваха други въпроси. Какво се бе случило с Олбън в Града на ангелите? Какво беше това странно пътуване, довело го до входната врата на баща му?
Боя се да предположа вашия следващ ход. Разбира се, той беше очевиден.
С потреперване Пендъргаст си пое няколко пъти дълбоко дъх. След това стана от леглото и стъпи на пода. Помещението около него се люлееше, а треперенето прерасна в болезнен мускулен спазъм, който бавно премина. Беше започнал да взима цяла шепа лекарства, които си бе предписал сам. Включително атропин, хелатори и глюкагон плюс болкоуспокояващи, за да го държат на крака по време на пристъпите, които започнаха да го тормозят все по-често. Обаче той стреляше слепешката в мрака и досега тези лекарства не му бяха помогнали особено.
Почувства как тялото му започва да се подготвя отново за спазъм, който щеше да попречи на онова, което беше замислил.
Изчака, докато спазъмът премине, и тръгна към бюрото, опряно в далечната стена. На него лежаха тоалетната му чанта и служебният му кобур, в който беше пъхнал своя „Лес Беър“ .45. До него се търкаляха няколко резервни пълнителя.
Седна на бюрото и извади оръжието от кобура. Нямаше затруднения до го внесе в Бразилия: на летище „Кенеди“ се беше свързал със Службата за безопасност на транспорта и следвайки стандартната процедура, си бе извадил разрешителни за носене на оръжие в няколко страни. Пистолетът не беше минавал през скенери или рентгени.