Слейд изгледа и него, и дежурното ченге, после стана и кимна.
— Няма проблем. – Той излезе от кабинета, оставяйки след себе си аромата на сладък корен.
Д’Агоста го изчака да излезе и вдигна слушалката до ухото си.
— Какво става? Да не би нашият приятел да си е събрал ума?
— Не съвсем – чу се деловият глас на Спандау в слушалката.
— Тогава какъв е проблемът?
— Мъртъв е.
— Мъртъв? Как така? Искам да кажа, човекът изглеждаше болен, но не чак толкова.
— Един от надзирателите го е намерил в килията му преди по-малко от половин час. Мъртъв. Самоубийство.
Самоубийство? Този случай беше направо плашещ.
— Божичко, не мога да повярвам. – Безсилието придаде на тона му острота, каквато не беше търсил. – Не беше ли под наблюдение за потенциални самоубийци?
— Беше. Пълната програма: тапицирана килия, кожени каишки, проверки на петнайсет минути. След последната проверка се измъква от каишките – при това успява да си счупи ключицата, отхапва големия пръст на левия си крак и... се задушава с него.
За миг Д’Агоста замълча потресен.
— Опитах се да се свържа с агент Пендъргаст – продължи Спандау. – Когато не успях, ви звъннах.
Това беше вярно: Пендъргаст отново беше изчезнал. Вбесяващо, но лейтенантът нямаше да мисли сега за това.
— Добре. Имаше ли някакви проблясъци на здрав разум?
— Тъкмо напротив. След като си тръгнахте, изчезна и последната частица разум, която имаше. Не спираше да бълнува, повтаряйки непрекъснато едни и същи неща.
— Какви неща?
— Чухте някои от тях. Продължи да дрънка за някаква миризма – на гниещи цветя. Спря да спи, ден и нощ вдигаше врява. Оплакваше се и от болки, но не на определено място. Изглежда го е боляло цялото тяло. След като си тръгнахте, болките се усилиха. Затворническият лекар проведе няколко теста, предписа му лекарства, но нищо не помагаше. Не можаха да му поставят диагноза. През последните двайсет и четири часа положението му се влоши. Не спираше да вдига врява, да стене, да плаче. Точно подготвях нужното, за да бъде прехвърлен в общинската болница, когато научих за смъртта му.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх и бавно издиша.
— Аутопсията е планирана за по-късно днес. Веднага щом получа доклада, ще ви го пратя. Има ли нещо друго, което бих могъл да направя за вас?
— Ако се сетя нещо, ще ви се обадя. – И изрази закъсняла благодарност, защото просто късно се сети. – Благодаря.
— Съжалявам, че нямах по-добри вести за вас. – Линията прекъсна.
Д’Агоста се облегна удобно. Докато го правеше, погледът му се местеше бавно и спря на купчината документи, която покриваше бюрото му. Всички трябваше да се копират за Слейд.
Няма що. Страхотно.
38.
С надут клаксон тойотата си пробиваше път по лъкатушещите улички на гетото като слон в захарна тръстика. Уличните търговци нямаха друг избор, освен да влязат в сградите, пред които бяха разтворили сергиите си. Пешеходците и велосипедистите също се пръскаха в страничните улички или се вмъкваха в най-близкия ход. Външните огледала на пикапа неведнъж се триеха в стените на къщите по улицата. Отвлеклите Пендъргаст мъже не продумваха, но непрекъснато го държаха под прицела на своите АR-15.
Колата не спираше да се изкачва по стръмната улица с остри завои, покрай постройките, прострели се по склоновете на хълма подобно на разноцветна плесен.
Най-накрая спряха пред малък двор в най-високата точка на фавелата. Друг въоръжен мъж дръпна импровизираната врата от желязна верига и тойотата влезе в малкия паркинг. Четиримата мъже слязоха от нея. Единият подкани с цевта на оръжието си Пендъргаст да направи същото.
Агентът се подчини и запримигва под силното слънце. Сякаш безкрайният грозд от бараки, коптори и импровизирани къщи се простираше надолу по хълма, докато накрая отстъпваха на по-подредените улици на истинския Рио и бляскавите лазурни води на залива Гуанабара отвъд него.
В двора имаше три сгради с еднакви функции, които се различаваха от останалите в гетото само по по-добрата поддръжка. Няколко големи назъбени дупки в централната сграда бяха закърпени с цимент и боядисани наново. В двора стоеше бучащ генератор. Над главите им се простираха разноцветни кабели, закрепени за различни точки на покрива. Двама от мъжете махнаха на Пендъргаст да влезе в централната сграда.
Вътрешността беше тъмна, хладна и спартанска. С цевите на автоматичните си оръжия пазачите го бутнаха по един застлан с керамични плочки коридор, след това нагоре по стълбището до втория етаж и накрая в голямо помещение, което приличаше на офис. Подобно на останалата част от къщата, то приличаше на монашеска килия. Вътре имаше бюро от неопределимо дърво, заобиколено от още пазачи с АR-15, както и от няколко дървени стола. На една от боядисаните стени от сгурбетонни блокчета висеше разпятие, а на другата бе окачен голям плосък телевизор, включен на някакъв мач, но с намален звук.