— Кога беше това? – попита агентът.
— Миналата година.
— Защо замина?
За първи път увереният поглед на Фабио помръкна.
— Не ви се говори за това. Казахте, че Олбън имал планове. Тези планове са били за мен. Отмъщение, нали?
Фабио не отговори.
— Вече няма смисъл да го отричате. Той е планирал да ме убие.
— Господине, не знам подробностите. Но, да, зная, че имаше нещо общо с това... може би не просто да ви убие, а нещо по-лошо. Но той не обичаше да разкрива картите си.
В тишината, която настъпи, се чу металическо щракане. Един от охраната си играеше със своя автомат.
Фабио заговори отново:
— Когато Адлер се върна, беше различен. Сякаш някакво бреме беше паднало от плещите му и той насочи вниманието си към две неща: да стане водач на фавелата и Даника Егланд. Тя беше по-голяма от него – на двайсет и пет. Той й се възхищаваше и беше привлечен от нея, а тя от него. – Фабио сви рамене. – Кой може да каже как се случват тези неща? Един ден двамата осъзнаха, че са влюбени.
Когато чу последната дума, Пендъргаст издиша шумно през носа си и това прозвуча като насмешка.
— Бащата на момичето знаеше за нейната работа в гетото и не я одобряваше. Страхуваше се за живота й. Тя скри любовната си връзка от семейството. Първо не искаше да се премести при Адлер, но прекарваше много нощи с него далеч от голямата къща на баща си в затворен комплекс. По това време Адлер научи, че Даника е бременна.
— Бременна – повтори Пендъргаст тихо.
— Ожениха се тайно. Адлер си беше втълпил, че трябва да поеме управлението на фавелата. Вярваше, че под негово ръководство тя може да се превърне в нещо различно от дезорганизираното гето, което беше. Смяташе, че може да я преобрази в нещо стройно, организирано и резултатно.
— Изобщо не съм изненадан – кимна Пендъргаст. – Фавелата е идеалното място, където да организира и стартира своя план за господство. Заместител на онова, което беше разрушено в Нова Годой. Държава в държавата начело с него като водач.
Очите на Фабио отново проблеснаха.
— Господине, не се преструвам, че зная какво е било в главата му по това време. Всичко, което мога да ви кажа, е, че за много кратко време беше съставил план за преврат в Града на ангелите. Обаче някой предаде неговия план на Юмрука и шайката му. Юмрука знаеше, че Ангела на фавелата е жена и любима на Адлер, и реши да действа. Една нощ той и хората му заобиколиха къщата на сина ви и я подпалиха. Изгоря до основи. По случайност Адлер не си беше вкъщи... но жена му и нероденото им дете умряха в пламъците.
В настъпилото мълчание Пендъргаст чакаше да чуе края на разказа, налагайки си да не обръща внимание на болката. Жената на Олбън и детето му изгорени живи...
— Не бях виждал толкова обхванат от жажда за кръв човек. Обаче безмълвно и вътрешно, защото отвън не му личеше какво се беше случило. Само че аз познавах Адлер и знаех, че цялото му същество е устремено към отмъщението. Отиде в укрепената къща на Юмрука. Тежко въоръжен, но сам. Бях сигурен, че ще умре. Но там спретна такава оргия на насилието, за каквато нито бях чувал, нито съм си представял, че може да има. Уби Юмрука и всички членове на шайката му. За една нощ собственоръчно изби всички главатари на фавелата. От парцела на Юмрука кръвта се стичаше по канавките с километри надолу по хълма. Беше нощ, която фавелата никога няма да забрави.
— Естествено – вметна Пендъргаст, – искал е да моделира фавелата в нещо безкрайно по-голямо и безкрайно по-лошо, отколкото вече е била.
По лицето на Фабио се изписа изненада.
— Не, не, изобщо не разбирате. Тъкмо исках да ви кажа. След като убиха жена му и детето, нещо у него се промени. Не мога да кажа, че аз самият го разбирам. Нещо вътре в него се промени.
Явно недоверието на Пендъргаст беше толкова очевидно, защото Фабио продължи много сериозен.
— Мисля, че причината за неговата промяна бе в добротата на неговата жена и в бруталния начин, по който си отиде. Внезапно осъзна кое в света е добро и кое – зло.
— Да бе – саркастично подметна агентът.
Фабио стана от мястото си.
— Истина е, друже! И доказателствата за това са наоколо. Да, Адлер пое контрола върху Града на ангелите. Обаче го промени. Към по-добро! Жестокостта, наркотиците, глада, тиранията на бандите вече ги няма! Разбира се, на вас обстановката ви се струва бедна. Разбира се, имаме оръжия. Всякакви. Все още се налага да се защитаваме от този бесен и безразличен свят – от банди съперници, военните, корумпираните политици, които харчат милиарди за строителството на футболни и олимпийски стадиони, докато хората умират от глад. В Града на ангелите няма много насилие. Ние сме на път да се променим. Ние... – Фабио потърси нужната дума. – Ние се грижим за нашите хора. Ние им даваме възможност. Да, тези думи използваше Олбън. Тук хората могат да живеят свободни от корупцията, престъпността, данъците и полицейското насилие, които са бреме за останалата част от Рио. Още имаме проблеми, но благодарение на Адлер нещата вървят към подобрение.