Внезапно къщата, от която току-що бе излязъл, избухна в пламъци. Докато гледаше, безтелесен и неспособен да действа, безсилен да направи каквото и да било, освен да наблюдава, запалителните вещества бързо докараха пламъците до третия етаж на жилището. Надолу по една от тъмните задни улички видя два черни силуета да се изнасят бегом.
Почти едновременно с това пукотът на пламъците се смеси с женски писъци. Събра се тълпа, която викаше и плачеше истерично. Неколцина мъже се опитаха да отворят заключената входна врата с импровизирани тарани. Отне им най-малко минута и до времето, когато успяха, писъците бяха престанали и третият етаж на къщата вече рухваше в огнен лабиринт от греди и нагрети до червено керемиди. Въпреки това неколцина от мъжете, Пендъргаст разпозна между тях Фабио, се втурнаха в сградата и бързо образуваха верига за гасене с кофи.
Пендъргаст наблюдаваше трескавата дейност – призрачна смес от интелект и памет. След половин час огънят бе изгасен, но злото – сторено. Видя нова фигура да се приближава тичешком по улица „Параноа“. Беше фигура, която разпозна: неговият син Олбън. Този Олбън обаче Пендъргаст никога преди не беше виждал. Вместо обичайното надменно, презрително, отегчено лице, този Олбън беше трескав от тревога. Имаше вид на човек, който е тичал дълго време. Зяпайки за въздух, разблъска тълпата, пробивайки си път към номер 31.
На прага беше посрещнат от своя помощник Фабио. По лицето му бяха размазани сажди и пот. Олбън се опита да мине край него, но Фабио му прегради пътя, рязко клатейки глава, докато се опитваше с нисък глас и порой от думи да го убеди да не влиза.
Накрая Олбън залитна назад. С една ръка се подпря на фасадата с гипсова замазка за опора. На Пендъргаст, който наблюдаваше случващото се със своето вътрешно око, се стори, че светът на Олбън е на път да се срути. Той си скубеше косите, блъскаше по опушената фасада, издавайки полустенания, полувой от отчаяние. Изражението му беше така истински скръбно, каквото Пендъргаст никога не го беше виждал, а и никога не би очаквал от Олбън.
И в този момент синът му съвсем неочаквано се промени. Стана направо свръхестествено спокоен. Погледна към руините на къщата, която все още димеше, към разрушените горни етажи, от които падаха нажежени въглени. Обърна се към Фабио и започна да му задава целенасочени въпроси с нисък, настойчив глас. Фабио слушаше и кимаше. След малко двамата се обърнаха и изчезнаха в една странична улица.
За миг сцената, която се разиграваше в съзнанието на Пендъргаст, изчезна. Когато отново стана видима, мястото беше друго. Сега се намираше пред парцела на самия връх в Града на ангелите: оградения комплекс, откъдето беше дошъл преди не повече от час. Обаче сега приличаше повече на военен лагер, отколкото на жилище. Двама пазачи патрулираха покрай оградата; кучета и техните водачи, носещи дебели кожени ръкавици, обикаляха насам-натам в градината. Прозорците на горния етаж бяха ярко осветени; оттам се чуваха смехове и груби приказки. От своята удобна позиция в сенките от другата страна на улицата Пендъргаст видя силуета на едър, набит мъж да преминава за миг пред прозореца – Юмрука.
Пендъргаст погледна през рамо надолу към фавелата, която се беше разпростряла по склоновете на хълма. Километър и половина под него над едва различимите силуети на сградите се виждаше слабо сияние – къщата на Олбън още тлееше.
Сега към другите шумове се примеси нов – тихото боботене на двигател. Пендъргаст видя очукан джип с изгасени фарове да се приближава и да спира на около половин километър от мястото, където стоеше. От страната на шофьора слезе самотен силует – Олбън.
Пендъргаст присви очи в мрака и напрегна вътрешното си око, за да вижда по-ясно. Олбън носеше голяма торба, преметната през рамо, и оръжие във всяка ръка. Притисна се във фасадата на най-близката къща и после, като внимаваше да не бъде забелязан, се втурна бързо нагоре по улицата към вратата в оградата на комплекса.
В този момент се случи нещо изненадващо. Олбън изведнъж спря и погледна право към Пендъргаст.
Разбира се, той не можеше да бъде видян. Неговата телесна форма не беше там, а в съсипаната детска стая и всичко това бе творение на собственото му съзнание. Въпреки това пронизващият, странно знаещ поглед на Олбън го обърка и заплаши да разруши вече крехкото вътрешно изображение...
... В този момент Олбън обърна глава. Клекна и започна да проверява оръжието си: два автомата ТЕК-9 със заглушители и пълнители за трийсет и два патрона.