— Трудно е да се каже. Челюстната кост е напълно заздравяла. Ето тук се вижда удебеляването. Титановите пластини не са махнати, но това не е нещо необичайно. Бих казал най-малко преди две-три години, ако не и повече.
— Изброихте четири процедури – обади се Д’Агоста – и според вас те са достатъчни, за да се промени напълно външният вид на този човек?
— Дори само остеотомията на Ле Фор щеше да свърши работа.
— Сега, като разполагаме с фотографии, рентгенови и томографски снимки, ще можете ли да реконструирате лицето отпреди тези промени? И да ни покажете как е изглеждал този мъж, преди да бъдат направени?
Лу кимна.
— Мога да опитам. Фрактурите в медулата и размерите на разрезите в лигавицата са ясно различими. Оттам можем да тръгнем обратно.
— Чудесно. Моля, помогнете на Тери Бономо да направи портрет на този човек в оригиналния му вид. – Д’Агоста се обърна към специалиста по словесни портрети. – Смяташ ли, че можеш да се справиш?
— Разбира се – кимна Бономо. – Ако докторът ми даде конкретни данни, ще е фасулска работа да променя лицевата биометрия. Вече качих в софтуера координатна мрежа и триизмерен модел на главата на заподозрения. Така да се каже, сега просто трябва да пусна наобратно моята стандартна работна процедура.
Докато Марго ги гледаше, доктор Лу се настани до Бономо и наведени над лаптопа, двамата започнаха да преобразяват лицето на убиеца, като по същество разваляха направеното преди години от някой анонимен пластичен хирург. От време на време Лу се връщаше на фотографиите от аутопсията или на снимките от рентгена и томографа, докато внимателно настройваха различни параметри на брадичката, бузите, носа и челюстта.
— Да не забравите тъмнорусата коса – напомни Д’Агоста.
Двайсет минути по-късно Бономо с театрален жест удари един от клавишите и обяви:
— Да му дадем малко време да ни покаже портрета.
Трийсетина секунди по-късно Марго чу писукане от лаптопа.
Бономо завъртя машината към доктор Лу, който се вгледа за малко в монитора и накрая кимна. Сега Бономо завъртя лаптопа така, че Марго и Д’Агоста да могат да виждат екрана.
— Исусе Христе! – измърмори Д’Агоста.
Марго беше шокирана. Пластичният хирург беше прав – изображението на мъжа беше напълно различно.
— Искам да моделирате изображението от няколко различни ъгъла – нареди Д’Агоста на Бономо. – След това вкарайте получените изображения в базата данни на отдела. Ще проверим дали софтуерът за разпознаване на лица няма да го открие някъде. – После се обърна към Лу. – Докторе, благодаря за отделеното време.
— Удоволствието беше мое.
— Марго, ей сега се връщам. – Без повече обяснения Д’Агоста стана и излезе от криминологичната зала.
Върна се след по-малко от двайсетина минути. Беше леко задъхан и с леко зачервено лице.
— По дяволите – каза той. – Имаме попадение. Още от първия път!
43.
Пендъргаст спря на посетителския паркинг на санаториума „Пиц Жулиер“ и загаси двигателя.
Както и бе очаквал, паркингът беше празен. Този спа комплекс за възстановяване беше отдалечен, малък и твърде придирчив в избора си на клиенти. Фактически в момента имаха само един пациент.
Слезе от колата – дванайсетцилиндрово „Ламборгини Галардо Авентадор“, и закрачи бавно към далечния край на паркинга. Отвъд парцела и далеч долу зелените поли на Алпите се простираха чак до швейцарския курортен град Сен Мориц. От това разстояние изглеждаше твърде съвършен и красив, за да бъде истински. На юг от него стърчеше Пиц Бернина – най-високият връх в Източните Алпи. В подножието му мирно пасяха овце – малки бели точици.
Той се обърна и тръгна към санаториума – червено-бяла измислица с пищни корнизи и преливащи от цветя сандъчета под прозорците. Макар все още да беше твърде слаб и несигурен в краката, болките и психическото объркване, които бе преживял в Бразилия бяха намалели, най-малкото временно. Дори беше планирал да наеме шофьор, но се отказа и вместо това взе кола под наем. Знаеше, че ламборгинито е твърде крещящо и съвсем не в неговия стил, обаче си беше казал, че скоростта и усилията да следва планинските пътища ще прочистят съзнанието му.
Пендъргаст спря пред входната врата и натисна звънеца.
Дискретната камера за видеонаблюдение над вратата се завъртя към него. Чу се бръмченето на зумера, вратата се отвори и той влезе. Зад вратата имаше малко фоайе и сестринска стая. На прага й стоеше жена в бяла униформа и бяла касинка.
— Да? – каза жената на немски и го загледа очаквателно.
Пендъргаст бръкна в джоба, извади личната си карта и й я подаде. Тя бръкна в едно чекмедже, извади папка, погледна снимката, която беше вътре, после я сравни с Пендъргаст.