Следващият път, когато се събуди, беше нощ. Констънс, която беше останала при него, го чакаше да заговори.
— Констънс – започна той с тих както предния път глас, – трябва да разбереш, че от време на време за мен е трудно да... запазя връзката си с действителността. Тя идва и си отива както болката. Например, за да говоря сега с теб разумно, е нужна цялата ми концентрация. Затова позволи ми да ти кажа нужното, колкото може по-бързо.
Констънс го слушаше, без да помръдва.
— Казах ти нещо непростимо.
— Вече ти простих.
— Ти си прекалено добра. От самото начало, когато подуших лилиите в онази странна животинска газова камера край езерото Солтън, усетих какво се е случило: миналото на моето семейство се е върнало да ме преследва. Под формата на човек, склонен да отмъщава.
Той задиша ускорено и плитко.
— Онова, което е направил моят праотец Езекия, е престъпление. Създал е еликсир, който в действителност бил пристрастяваща отрова, убила много хора и съсипала живота на други. Но това е толкова... толкова далече в миналото... – Той направи пауза. – Аз знаех какво ми се случва и ти също позна. Обаче точно в този момент просто не можех да понеса твоето съжаление. Каквито и надежди да таях бързо да спра развитието на болестта, те се изпариха много скоро. Дори предпочитах да не мисля за това. Оттам и ужасната ми забележка в музикалния салон.
— Моля те, нека забравим това.
Той потъна в мълчание. В тъмната стая, осветена само от екранните светлини на медицинската апаратура, Констънс не беше сигурна дали още е буден.
— Лилиите започнаха да гният – каза той.
— О, Алойшъс! – възкликна тя.
— Има нещо по-страшно от страданията. И това е, че ми липсват отговорите. Този бароков заговор край езерото Солтън има всички признаци на организиран от Олбън. Обаче с кого е работил и защо са го убили? И... как да понеса това плъзгане в лудостта?
Сега Констънс сграбчи ръката му в своята.
— Трябва да има лек, някаква противоотрова. Заедно ще се справим.
Пендъргаст поклати глава в мрака.
— Не, Констънс, няма лек. Трябва да си вървиш. Аз ще се върна вкъщи със самолет. Познавам частно практикуващи лекари, които ще ме поддържат в поносимо състояние, докато краят наближава.
- Не! — каза Констънс, но много по-високо, отколкото възнамеряваше. – Никога няма да те оставя.
— Не ми е приятно да ме виждаш... да ме виждаш в подобно състояние.
Тя стана и се наведе над него.
— Нямаш избор.
Пендъргаст се размърда леко под завивките.
— Човек винаги има избор. Моля те, изпълни молбата ми да не ме виждаш в най-екстремното състояние. Като мъжа в Индио.
Мълчанието се проточи известно време, после тя се наведе над него и го целуна по челото.
— Съжалявам, но моят избор е да се боря до края срещу това. Защото...
— Защото ти си другата половина на моето сърце – промълви тя. После седна на стола, хвана го за ръката и повече не проговори.
47.
Униформеният полицай спря патрулката до бордюра.
— Пристигнахме, сър – обяви той.
— Сигурен ли си? – попита Д’Агоста, който надничаше през прозореца на пътника.
— Булевард „Колфакс“ четиресет и едно, двайсет и седем. Нали не съм сбъркал адреса?
— Не. Това е.
Д’Агоста беше изненадан. Очакваше да види парцел с каравани или някой мрачен апартамент дълбоко в гетото. Обаче тази къща в частта на Гари, Индиана, Милър Бийч, беше добре поддържана и макар и малка, бе прясно боядисана, а целият парцел – добре окосен. Парк „Маркет“ беше на няколко преки оттук.
Д’Агоста се обърна към полицая от Гари.
— Но...
— Моля, припомнете ми досието му. Ще ми се всичко да ми е в главата.
— Няма проблем. – Полицаят дръпна ципа на една чанта и извади компютърна разпечатка. – Чисто е. Няколко глоби за пътни нарушения. Една е за каране с шейсет в зона с ограничение четиресет километра в час. Другата е за минаване по банкета.
— Минаване по банкета? – попита Д’Агоста. – Нима тук глобяват заради това?
— По време на стария шериф глобявахме. Той беше буквояд. – Полицаят отново погледна разпечатката. – Единственото съществено, което имаме срещу него, беше установено по време на нахлуване в бандитско свърталище. Обаче той самият беше чист – никакви наркотици, никакви оръжия. Оттогава няма връзки или участие, затова не са му повдигани обвинения. Четири месеца по-късно жена му го обяви за изчезнал. – Полицаят прибра разпечатката в чантата при останалите документи. – Това е всичко. Като се има предвид възможната връзка с банда, стигнахме до извода, че е убит. Не се появи отново – нито жив, нито мъртъв. Няма труп, нито нещо друго. Най-накрая прехвърлихме случая при студените досиета.