Тези хора бяха гадни копелета.
Той погледна към полицая от Гари.
— Благодаря ви, колега.
— Няма защо.
Д’Агоста премести очи върху магистралата пред тях. Беше странно, много странно. Техният „Немо“ – вероятен убиец на Марсала и нападател на Пендъргаст – беше в хладилната камера... обаче нямаше история, нямаше предистория. С изключение на това, че някога е бил трудолюбив семеен човек на име Хауърд Ръд. Между изчезването на Ръд от Гари и появата му в музея, представяйки се за фалшив учен на име Уолдрън, имаше празнина от три години.
Заради това Д’Агоста се питаше: какво ли се беше случило в тази празнина?
48.
Лейтенант Англър седеше в задната стаичка на фирмата за коли под наем „Рипъблик“ на летището в Олбъни и мрачно търкаляше един молив по бюрото пред себе си, докато чакаше Марк Молмън, управителя, да свърши с клиент отпред и да се върне в офиса си. Всичко се развиваше толкова добре – сякаш беше сън. И сега Англър осъзна, че е било точно това – сън.
По негово нареждане екипът му беше направил списък на всички хора, които бяха наемали автомобили в района на Олбъни през месец май, когато Олбън е бил тук. След като Англър лично прегледа списъка, реализира попадение: някой си Обрадъс Пленгънт – анаграма на Олбън Пендъргаст – беше наел кола от „Рипъблик“ на 19 май, един ден след кацането си в Олбъни. Англър се беше обадил в централния офис и го свързаха с човек на име Марк Молмън. Да, имат архив на отдаванията под наем. Да, колата още е в движение и е на разположение, макар че сега е в друг офис на четире— сетина мили оттук. Да, Молмън може да уреди да бъде върната в Олбъни. Затова Англър и сержант Слейд се качиха на една скапана кола и предприеха тричасовото пътуване от Ню Йорк до щатската столица.
Молмън се бе оказал човек, от какъвто имаха нужда. Бивш морски пехотинец и член на Националната оръжейна асоциация, той се зае да им помага с ентусиазма на юноша, който иска да стане полицай. Задачи, които щяха да изискват досадна бумащина или дори съдебно разпореждане, в ефективните ръце на Молмън се превръщаха във фасулска работа. Той намери документите на наетата от Олбън кола – синя „Тойота Авалон“, и ги предостави на Англър. Олбън беше върнал колата след три дни, навъртайки само 313 километра според километража.
Това беше мигът, в който Англър започна да изпитва глождещо подозрение. Олбън Пендъргаст притежаваше дразнещата способност да изчезва, когато си поиска. Поставяйки се на негово място, реши, че младият мъж бе предприел допълнителни мерки, за да скрие своите движения. Той помоли Молмън да провери още веднъж внимателно информацията от проследяването на движението на автомобила по времето, когато Олбън е бил наемател. Молмън отново с готовност се съгласи. Влезе в проследяващата система на „Рипъблик“ и в данните за движението на тойотата. Подозрението на Англър се потвърди. Данните от проследяването не отговаряха на тези от километража. Според системата за проследяване на „Рипъблик“, докато Олбън е бил наемател, колата бе изминала 680 км.
Това беше точката, в която разследването започна да се разпада. Изведнъж се оказа пред твърде много възможности. Олбън може би си беше поиграл с километража. Това уж беше невъзможно, но Англър не се съмняваше, че той е измислил начин. Може би беше свалил излъчвателя на колата и го бе монтирал на друг автомобил, а после го бе върнал на старото място, за да подхвърли фалшиви данни. А може би изобщо не си беше направил труда да го връща обратно, оставяйки някакъв друг уред на колата, за да засили объркването. Трябваше да измислят начин да ограничат възможностите, а той нямаше ни най-малка представа как да го направи.
В този момент Молмън беше принуден да излезе от кабинета си, за да се оправя с някакъв раздразнен клиент. Затова Англър седеше мрачен и въртеше молива. Сержант Слейд седеше срещу него и както обикновено мълчеше. Докато въртеше молива, Англър се питаше какво е смятал, че може да постигне, като дойде тук. Дори да знаеше с точност колко километра бе пропътувал Олбън и каква кола е наел – какво от това? През тези три дни той е можел да отиде къде ли не, а сините тойоти бяха милиони. Освен това в малките градове, които бяха пръснати из северната част на щата Ню Йорк, камерите за видеонаблюдение на трафика бяха рядкост.
Обаче когато Молмън се върна в офиса, на лицето му грееше усмивка.