— Черната кутия – обяви той.
— Какво е това?
— Черната кутия. Записващо устройство на настъпилите събития. Всяка кола под наем има такова.
— Така ли? – Англър знаеше за съществуването на проследяващи устройства от работата си с полицейските патрулки, обаче това беше ново за него.
— Да, от няколко години. В началото предназначението им беше да предоставят информация защо и как са се задействали предпазните възглавници. По принцип са били изключени и е бил нужен як удар, за да започнат да записват. Обаче наскоро фирмите за коли под наем се бръкнаха, за да снабдят колите със специални устройства, които са много по-усъвършенствани. Днес хората, които наемат коли, не могат да се измъкнат, ако направят нещо.
— И каква информация точно събират?
— Най-новите събират опростени данни за местоположението. Разстоянието, изминато за един ден. Средната скорост. Управление, спиране, ползване на коланите за безопасност. Освен това са свързани с джипиес системата. Когато двигателят бъде спрян, черната кутия записва посоката, в която е сочела колата при работещ двигател. Също както при самолетите, черната кутия на колата не може да бъде свалена или манипулирана. Хората още не са осъзнали колко добре бизнесът с отдавани под наем коли контролира онова, което правят с нашите машини.
Не може да бъде свалена или манипулирана. В душата на Англър започна да се пробужда надежда.
— Обаче ние говорим за събития, случили се преди година? Възможно ли е това нещо още да съхранява данните?
— Зависи. Щом паметта му се запълни, уредът започва да записва върху най-старите данни. Вие обаче може да сте късметлия, защото тойотата беше в представителството ни Тъпър Лейк през последните шест месеца, а там не наемат много често коли. Така че данните все още може да са в паметта.
— Как си осигурявате достъп?
Молмън сви рамене.
— Просто пъхаш кабел, а по-новите модели могат да прехвърлят данните безжично.
— Значи можете да го направите? – попита Англър, който още не можеше да повярва на късмета си. Олбън беше умен, но ето че бе допуснал сериозна грешка. Надяваше се от все сърце Молмън да няма нужда от одобрението на съдия.
Но той просто кимна.
— Колата е все още в гаража. Ще накарам момчетата да свалят информацията и да я разпечатат за вас.
Час по-късно Англър седеше пред работна станция в главната квартира на Олбънската полицейска служба. В скута му лежеше отворена карта на Ню Йорк. Сержант Слейд седеше до него пред друг компютър.
Молмън се бе оказал прав. Наред с най-различна сравнително безполезна информация, записващото устройство на тойотата им даде важни данни: в деня, в който Олбън наел колата, тя беше минала сто трийсет и седем километра право на север от летището в Олбъни.
Това означаваше право в малкия град Адирондак на бреговете на езерото Шрун. Англър благодари горещо на Молмън, помоли го да пази в тайна случилото се и му обеща обиколка с нюйоркска патрулка, щом се озове в Манхатън.
— Адирондак, Ню Йорк – каза Англър на глас. – Пощенски код 12808. Население триста души. За какво, по дяволите, Олбън е бил целия този път от Рио до Адирондак?
— Гледката? – предположи Слейд.
— Гледката от Захарната глава е къде-къде по-драматична. – Англър влезе в криминалната база данни и започна да преглежда регионалната информация за въпросните дати. – Няма убийства, нито кражби. Боже, изобщо никакви престъпления! Сякаш цялата област Уорън е била заспала на деветнайсети, двайсети и двайсет и първи.
След като излезе от базата данни, започна да търси в Гугъл.
— Адирондак – измърмори той. – Там няма нищо. Като изключим многото високи дървета. И една-едничка фирма: „Ред Маунтин Индъстрийс“.
— Не съм чувал за нея.
Ред Маунтин Индъстрийс. Нещо му просветна, но все още нищо конкретно. Англър бързо прочете намерената в Гугъл информация. – Голям частен военен подизпълнител. – Почете още малко. – С донякъде съмнителна история, ако човек вярва на тези конспиративни теоретици в интернет. Потайна, ако не нещо друго. Собственост на човек на име Джон Барбо.
— Ще го проверя. – Сержант Слейд се обърна към своята работна станция. Англър не отговори веднага. Човекът с преобладаващо дясно мозъчно кълбо у него мислеше отново, и то бързо. Пендъргаст беше видял своя син за последен път преди година и половина в Бразилия.
— Сержант – попита той, – спомняш ли си вестникарската статия, която ти показах? Когато Пендъргаст е бил преди година и половина в Бразилия, се чуват истории за клане далеч навътре в джунглата, оглавявано от „блед гринго“.