Негов предшественик бе крал Бартоломю, благ и темпераментен старец, с когото Фредерик много добре се беше разбирал. Бартоломю бе негов наставник като истински крал за своя истински син и преди оттеглянето му двамата съвсем откровено бяха обсъдили положението. Навремето младият Фредерик не беше искал да повярва, че старият крал е готов без възражения да му предаде мантията на властта си, ала сега отлично го разбираше.
Ханзата внимателно бе инсценирала смъртта на Бартоломю и беше издала изявление от името на личния му придворен лекар, че е „умрял спокойно в съня си“. После предишният крал бе получил ново лице, нова самоличност и беше отишъл да живее на Релекер в удобна и блажена неизвестност през следващите двадесетина години. Да, бе се отказал от Двореца на шепота и престола си, но беше спечелил много повече.
Базил погледна стария монарх.
— Не се безпокой, Фредерик, ще се погрижим за всичко, когато се оттеглиш.
— Ти ми го обеща, Базил. Вярвам ти.
Председателят се усмихна.
— Почти никой вече не ми го казва, Фредерик. Признателен съм ти.
Кралят си наля втора чаша шери и се престори, че не забелязва неодобрителния поглед на Базил. От много отдавна наблюдаваше непочтените манипулации на Ханзата и бяха започнали да го гризат съмнения. Но не оспорваше заповедите на Базил и правеше каквото поиска от него Ханзата. Нищо не зависеше от него.
Дали някой велик крал наистина беше заслужавал любовта на тълпите? Населението на заселените от човеци светове го почиташе като бог. А той, човекът, когото бяха принудили да приеме измисленото име Фредерик, бе избран само защото притежаваше определена фигура, естествено обаяние, идеален глас — и известна управляемост.
Всичко това обаче беше случайно. Ако не го бяха записали с една наблюдателна камера и без негово знание не го бяха подложили на подробна проверка, щеше да изживее безличен живот. Може би щеше да има семейство, да му се родят синове и дъщери. Нямаше нищо против да живее в малка къща, стига да го оставеха на мира, даже това да означаваше, че няма да остави абсолютно никаква следа във вселената, в света — дори в собственик си квартал. Толкова ли бе важно?
— Постъпи както смяташ за най-добре, Базил, но моля те, погрижи се да е скоро — каза той.
Едновременно завиждаше и съчувстваше на онзи, който щеше да стане негов наследник.
56.
Реймънд Агуера
В Двореца на шепота имаше стотици — хиляди? — стаи, коридори и зали. Огромни части от него бяха затворени и забранени и обществеността нямаше представа колко малко й позволяват да види.
Реймънд бързо свикна със странното си ново положение, но изобщо не бе предполагал, че има толкова много неща за откриване. Всеки път щом отидеше да разглежда двореца, той се смайваше и изпълваше с благоговение от богатството, удобствата и разкоша, които можеше да използва всеки Божи ден. И тъкмо когато започваше да си мисли, че вече нищо не е в състояние да го впечатли, се сблъскваше с нещо още по-фантастично.
Искаше му се майка му и братята му да са с него, за да видят всичко това.
Обут в лъскави бански гащета, той подскочи и се плъзна по водната пързалка, която мина през тавана и го изхвърли в басейна със затоплена морска вода. Пльосна тежко, но успя да си затвори устата. Когато беше започнал да се учи да плува, за свой голям срам, едва не се бе удавил. Имаше безброй учебни задължения, но най-голямо удоволствие му доставяше плуването.
Като по-малък на няколко пъти беше ходил с братята си на обществен басейн. Макар че му бе било приятно да се плиска заедно с Майкъл, Рори и Карлос, така и не беше придобил увереност във водата. Сега морската вода бе затоплена до идеална температура и наоколо имаше достатъчно пазачи и спасители, за да го извадят за наносекунди, ако го заплашва опасност, затова Реймънд си позволяваше да се отпусне.
Гмурна се под водата и заплува, за да измине колкото може по-голямо разстояние, отворил очи — новооцветените си зеленикавосини очи — за да вижда изкуствените спирали по дъното на басейна. Чудеше се колко често идва тук старият крал Фредерик. Кралят сигурно си имаше десетки такива басейни за лична употреба. Реймънд започваше да се пресища от цялото това разточителство.
Изплува на повърхността, като плюеше и отмяташе вече русите си кичури от очите си. После бавно заплува към стълбичката, не много грациозно, но все по-уверено. Беше си обещал да продължи да се упражнява, докато не стане отличен плувец. Базил Венцеслас и другите му добронамерени похитители бяха доволни, че иска да учи нови неща и да разширява познанията си, макар че му бяха определили учебна програма, на която трябваше да посвети повечето си време.