ОХ стоеше край басейна като метална статуя. Държеше пешкир, въпреки че не виждаше нужда ученикът му да излезе от басейна, за да продължи лекцията си.
— Приготвил съм няколко урока, Питър. Ще започваме ли?
Реймънд вече беше престанал да се дразни от измисленото си име. Председателят Венцеслас му бе дал толкова много облаги и награди, само за да играе ролята на сина на крал Фредерик, че той беше решил да се примири с това. Пък и всъщност нямаше никакво значение.
— Слушам те, ОХ. — Водата продължаваше да тече по въздушната пързалка и от термичните отвори на фалшивото вулканично дъно излизаха мехурчета. — Всъщност защо не ми разкажеш за себе си? Ти си едно от най-старите компита, които съм виждал. Производството на този модел е било прекратено преди… преди десет години, нали?
— Преди четирийсет и три, Питър. Да, стар съм. Аз съм един от първите специализирани компита. Направиха ме, за да ме пратят с първия заселнически кораб, „Пири“.
Реймънд заплува по гръб. Не вярваше на ушите си. В училище бе учил история, но докато се плискаше в топлата, миришеща на сол вода се опита да пресметне.
— Това прави повече от три века.
— Да, триста двайсет и осем години — потвърди ОХ. — Дългото пътуване на заселническите кораби беше първоначалната причина за създаването на компитата. Не само да сме компаньони и механични любимци на хората на Земята, а да служим на техните потомци на борда на заселническите кораби. Файловете на паметта ми са стари, но все още съвсем ясни. Спомням си деня, в който изстреляха „Пири“. Аз бях на борда му.
— Вече ми го каза, ОХ — отбеляза Реймънд.
— На „Пири“ пътуваха двеста семейства, които разполагаха с всички ресурси, за да създадат самозадоволяваща се колония. Инженерите строяха заселническите кораби в астероидния пояс и после превозваха пътниците със совалки. Когато потегляхме, капитанът ми позволи да стоя на мостика. Дори с пълно ускорение ни трябваха девет месеца, за да напуснем земната слънчева система. Всички на борда бяха сигурни, че никога повече няма да видят други човеци.
Реймънд плуваше бавно, за да не вдига много шум, иначе учителят щеше да го сгълчи, да повтаря или да повиши глас.
— Ален дъжд, ОХ, не е за вярване, че хората са били готови да зарежат всичко и да напуснат домовете си, без надежда да намерят по-хубаво място.
— Времената бяха отчаяни — каза андроидът. — Корабите бяха бавни и огромни — всъщност самите колонии трябваше да разполагат с всички провизии, за да изхранват пътниците и техните потомци векове наред. Ние компитата имахме за цел да осигуряваме стабилност и дългосрочни спомени по време на тези продължителни пътешествия. Затова беше жизненоважно да владеем изкуството на преподаването.
— Нещо като постоянни детегледачки — отбеляза Реймънд и игриво оплиска ОХ с вода, но компито ни най-малко не се смути.
— Ние имахме стабилизиращо влияние. По време на такова дълго пътуване никой не очакваше пътниците да съхранят всички детайли на човешката цивилизация, да запомнят земната култура, закони и морал. Компитата напътстваха децата и после техните деца и децата на техните деца. Информацията трябваше да се запази, мечтата трябваше да остане жива. Когато заселническите кораби най-после стигнеха на обитаема планета, не искахме пътниците да са се превърнали в първобитни диваци.
— И тогава илдирийците открили нашите заселнически кораби — каза Реймънд. Знаеше останалата част от историята. — Отвели всички на нова планета и те върнали на Земята като посредник, за да помогнеш за установяване на връзки с Ханзата. И сега си жив исторически паметник, велико старо компи.
— Благодаря ти, Питър. Приятно е да срещнеш такова уважение. — ОХ вдигна пешкира, който бе приготвил за Реймънд, и избърса капките вода от металното си тяло. — Или трябва да тълкувам думите ти като шега?
Момчето стигна до каменните стъпала на басейна и зачака, все още потопено в топлата вода.
— О, говорех сериозно, ОХ. Уважавам толкова умни личности като теб, с толкова много знания и опит. Никога не бих се пошегувал с това.
Реймънд винаги се беше учил усърдно, но тъй като в същото време се бе опитвал да задържи сплотеността на семейството си и се беше борил да печели достатъчно пари, за да издържа майка си и братята си, оценките му не бяха особено добри. Не бе можел да спазва академичните правила и да изпълнява всички задачи, които учителите изискваха от него, но това не му беше пречило да се съсредоточава върху важните предмети. Още отрано разбра, че математиката и простото счетоводство са ключовете към напредъка в живота, към измъкването от гетото, в което се задушаваше семейството му.