Ако успееше да намери кой да го смени.
Бенето прекъсна телевръзката и се изправи, заобиколен от дърветата и мислите си. Шепнещите клони го успокояваха, съветваха го, но го оставяха сам да взима решения. Той дълбоко си пое дъх, вече изпълнен с наслада от този отговор на искрените си копнежи. От много отдавна искаше нещо като това, без дори да го знае в сърцето си. Гората му пращаше отговор на неизречените му молитви.
През живота си беше разполагал с всички преимущества и удобства, ала тези неща не означаваха нищо за него. Бенето бе по-подходящ за мисионер, а не за политик. Искаше да се грижи за величествените дървета и да разпространява гората от планета на планета. Искаше да помага на хората, да общува с гората, да подкрепя човешкия дух, а не собствената си слава.
Когато го бяха избрали да осъществява официалната комуникационна връзка при Ансиър, бе видял завистта в очите на Сарейн. Макар че известността не означаваше нищо за него, сестра му смяташе за голяма чест да стои до председателя Венцеслас и да праща послания на стария крал Фредерик. Бенето обаче изпита огромно удоволствие да опише удивителния експеримент с кликиския факел на жадните за знания и любопитни дървета.
Родителите му често го бяха изкушавали с назначения в различни храмове на планети, където сателитите на световната гора вече бяха укрепнали, или като високоплатен дипломатически помощник в Ханзата. Ала той не искаше такива почести. Предпочиташе тихото съзерцание.
— Какво да правя? — попита Бенето гората.
Усети порой от мисли, хиляди предложения от дърветата. Но най-ценният съвет бе да се съсредоточи върху собствените си желания, да вземе решение, съответстващо на обета му да закриля световната гора, като в същото време остане верен на себе си, на положението и личността си.
Въпреки че имаше великолепно жилище в стария град в гъбения риф, Бенето предпочиташе да излиза от селището и да спи сред дърветата. Понякога изчезваше за цели дни и се връщаше освежен. Всички зелени жреци знаеха къде е. Можеха да го видят през ума на световната гора с „очите“ на милион листа. Никога не го заплашваше опасност — нито на Терок, нито на никой свят, на който растяха разумни дървета.
На никой свят, включително Гарванов пристан.
Накрая, след като дълго премисля възможностите, той разбра точно какво искат от него старият зелен жрец Талбун и световната гора. И взе решение.
59.
Нира
„Ненаситно любопитство“ се спускаше към Миджистра. Слънцата се отразяваха от прозрачните куполи и кристалните кули. Посланик Отема чакаше търпеливо, но Нира не можеше да откъсне очи от илюминатора и с детска почуда попиваше всички подробности.
— След няколко минути ще кацнем — съобщи по интеркома Рлинда Кет. — Насочват ме към дипломатическата платформа на самия Призматичен палат. Изобщо не го очаквах!
Тя сръчно спусна кораба към величествената сграда. Кацнал като цитадела на върха на огромен хълм, Призматичният палат приличаше на екзотичен стъклен модел на атом, с централна сфера, заобиколена от кръгли куполи, свързани с тунели и коридори. Върху всяко от симетрично подредените кълба имаше малки платформи за космически и въздушни кораби.
След като приземи „Ненаситно любопитство“ на посоченото място, Рлинда излезе от пилотската кабина, ухилена и потна.
— Вие двете определено сте привлекли вниманието на илдирийците. Идвала съм в Миджистра, но никога в Призматичния палат, камо ли да кацна тук!
— Надценяваш значението ни, капитан Кет — спокойно отвърна Отема.
Рлинда сви рамене и отвори люка.
— Както кажеш.
Нира зяпна града под ослепително ярката слънчева светлина на група блестящи звезди, големи и малки слънца, обагрени в цветове, вариращи от синьо-бяло до топло жълто и тъмно оранжево-червено.
Търговката си сложи тъмни очила, които филтрираха светлината.
— Имам и за вас. Най-неприятно е, когато се опиташ да спиш. Илдирийците не обичат мрака.
Нира излезе от кораба. Кожата й започна да смъди от цялата тази енергия.
— Не ми трябват очила. Просто искам да погледам слънцата.
— Ти си знаеш.
Трите застанаха заедно на високата платформа над централната сфера на Призматичния палат. Навсякъде около тях се простираше чудният град Миджистра, ослепителен с ярката си пъстрота.
Към тях се приближи висок слаб мъж.
— Доста скромно посрещане — отбеляза Отема.
Мъжът носеше дълги одежди, пристегнати на кръста.