— В града е пълно с музеи, които съхраняват нашата история, реликви, изкуство… най-славните дни на нашата култура — каза престолонаследникът. — Имаме древна архитектурна и художествена традиция. Хилядолетията не са навредили на нашата златна ера.
Нира зяпаше чистите улици, прозрачните тухли, които позволяваха на всяка сграда да поглъща и отразява светлината. Тъй като илдирийският народ се ужасяваше от мрака, основните им строителни материали бяха стъкло, кристал и полимери, някои прозрачни и безцветни, други обагрени като скъпоценни камъни. Колони от матови блокове опасваха носещите стени и едновременно изпълняваха естетични и структурни функции.
Улиците описваха заоблени криви линии. Терокските жрици видяха пирамиди, покрити с висящи градини и папратови горички. Водопади и потоци се стичаха по полегатите стени на някои сгради.
— Невероятно е красиво — каза Нира. Джора’х й се усмихна одобрително.
— Моята помощница никога не е напускала Терок, престолонаследнико — полуизвинително рече Отема. — И е извънредно впечатлителна.
Илдириецът обърна топазените си очи към младата жена.
— Рейналд ми е разказвал за вашата красива световна гора.
Окуражена от думите му, Нира се впусна в описание на могъщите гори, градовете в гъбените рифове и червейните кошери, после му разказа как е станала послушница и после е приела зеленината. Посланик Отема я остави да говори. Джора’х изглеждаше очарован.
— Ние илдирийците уважаваме своите учени, както и своите музиканти, поети, художници, стъклари и паметители — рече той. — Общество, което не помни миналото си, не заслужава да бъде запомнено. — Сановниците около него занимаха. — Много се радвам, че вие двете сте тук, и то задълго. Проучването на нашата Сага не е работа за няколко дни. Ще имаме време да посетим музеите и изложбите.
На Нира й се струваше, че умът и сетивата й ще се пръснат. Заслепени от ярката слънчева светлина, очите й не можеха да поемат повече, колкото и бързо да се озърташе. Отема се наведе към нея и й прошепна:
— Не зяпай, дете. Не бива да ни посрамваш.
Смутено, момичето се опита да възвърне достойнството си, ала Джора’х каза:
— О, посланик Отема, нима това не е най-хубавият комплимент, който може да направи Нира — да покаже, че е запленена от всичко, което вижда? — Той я докосна по ръката и тя усети, че през смарагдовата й кожа преминава електрическа тръпка. — Човек, който живее с детинска почуда, не бива да се срамува. Не си ли съгласна?
Отема остави изражението си да прелее в усмивка.
— Да, съгласна съм, престолонаследнико. Ти ми напомняш, че човек, който прекалено много мисли за формалностите и достойнството, спокойно може да пропусне важните неща в живота.
След многочасовата обиколка на града най-после ги заведоха в Призматичния палат. Всичките им вещи бяха пренесени от „Ненаситно любопитство“ и грижливо подредени в отделни стаи, които бяха достатъчно близо, за да могат двете лесно да контактуват. Саксиите с фиданките също бяха разделени на две групи.
— На човеците им е трудно да спят тук, защото няма мрак — каза Джора’х. — Предвидили сме маски за сън и сенници на прозорците в стаите ви.
— Благодаря ти, Джора’х — отвърна Нира, после засрамено прибави: — Искам да кажа, престолонаследнико. — Чувстваше се наивна и не на мястото си… и все пак изпълнена с мечти. Никога не си беше представяла, че някой толкова ще я очарова, и сега почти й се виеше свят.
Когато останаха сами, тя възбудено заговори на Отема — нямаше търпение да обсъди всичко преживяно, — ала старата посланичка искаше да си почине. Нира се прибра в стаята си и тъй като кипеше от впечатления и трябваше да ги сподели с някого, докосна фиданките. През следващия час момичето описа всичко, което бе видяло, и разшири знанията на световната гора.
60.
Паметителят Дио’сх
Дио’сх чакаше личната си аудиенция с мага-император и трепереше от вълнение.
Върховният илдирийски владетел бе почти жив бог за своя народ. Макар че рядко напускаше Призматичния палат, той усещаше всеки илдириец, независимо от расата му, въпреки че можеше да общува пряко само със своите губернатори. Дио’сх обаче беше открил, че някои ужасни неща остават неизвестни дори за великия маг-император.
Паметителят разбираше, че трябва да му разкрие страшната си находка. Историческа измама, лъжи, заговор… ужасяващи събития, скрити и пренаписани още от зорите на империята. Великодушният владетел щеше да знае какво да прави с невероятната информация.
Уплашен от наученото, Дио’сх отначало мислеше да го сподели със своя другар Вао’сх, но след кошмарен период за почивка, по време на който неспокойно се мята, младият паметител реши, че въпросът е достатъчно важен, за да се обърне направо към мага-император. Един обикновен историк не можеше да взима сам такива сериозни решения.