Дейвлин присви очи. Докато разглеждаше скулптурата и обикаляше около нея, скришом докосваше камерата си и снимаше обелиска от всички страни.
— Илдирийците сигурно са почитали тия обелиски, щом са издигнали толкова много в града си.
Очите на първия мъж проблеснаха.
— Мислиш ли, че струват нещо? Дали илдирийците ще платят, ако им ги върнем? Изгубени културни съкровища, нещо такова?
— Едва ли ще искат да докоснат нещо, което идва от Крена. Страх ги е — извика заселникът, който управляваше една от ръмжащите строителни машини.
Дейвлин най-после реши.
— Добре, аз ще го взема. Оставете го до къщата ми.
— Искаш ли да ти помогна да го направиш на фонтан? Ще издълбаем основата, ще монтираме помпа…
— Не, просто искам да ми напомня за хората, които са живели тук. — Той прокара пръсти по мръсната повърхност на камъка.
Започваше да се отчайва, че ще открие нещо важно, каквото и да е, за което да докладва на председателя Венцеслас. Досега бе намерил само фрагменти, загадки. Съвсем безобидни. Прекалено безобидни.
Дейвлин не можеше да определи дали илдирийците са крили нещо, или изобщо не са свикнали с това другите да си врат носа в чуждите работи.
62.
ДД
В базовия лагер на Рейндик Ко ДД готвеше вечеря за археолозите и проверяваше дали през деня са били изпълнени всички задачи, въведени в компютърния му мозък. Беше ги организирал според приоритетността им. ДД поддържаше образцов ред в лагера.
Като Компетентен компютризиран компаньон, най-голямо удоволствие му доставяше да изпълнява функциите си както трябва, благодарение на вградените в него стимулиращи алгоритми. Когато го потупваха по гърба, компито реагираше с учтива скромност, после архивираше подробностите за онова, което бе предизвикало похвалата, за да направи същото следващия път.
Компитата бяха сложни машини, чийто мозък не побираше толкова много информация, колкото промишлените компютърни мрежи, но можеха да повикват нужната информация от бази данни и да прибавят модули на нови области на специализация. Преди да дойде на Рейндик Ко ДД беше качил археологически програми и умения за оцеляване в пустинята, както и основни познания за сегашното състояние на кликиските проучвания.
Макар че служеше на семейство Коликос едва от началото на тази експедиция, андроидът смяташе, че познава предпочитанията им и може да предвижда някои техни настроения. Маргарет и Луис имаха различни характери, но бяха женени от толкова отдавна, че черпеха сила от различията си. Луис предпочиташе хубавата храна и не жалеше време, за да й се наслаждава. Маргарет не правеше разлика между средна и превъзходна храна. Тя ядеше бързо, за да продължи проучванията си, които поглъщаха цялото й внимание и енергия.
Луис обичаше да се отпуска, да слуша музика, да чете за удоволствие — нещо, което жена му никога не правеше, — и дори да играе на различни игри. Тъй като Маргарет обикновено отказваше да се включи, Луис канеше ДД да играе с него — и с Аркас, когато имаха нужда от трети партньор.
Компито често придружаваше двамата археолози на обекта и носеше инструменти, които можеха да потрябват на господарите му. Беше проучил задачите им и правеше оптимални проекции за потребностите им, но учените предпочитаха да са сами.
Когато се връщаше от ежедневните си обиколки из каньоните, зеленият жрец ходеше да полива фиданките си. ДД му бе предложил да включи тази задача в списъка на общите си отговорности, ала Аркас беше отвърнал, че световните дървета са негово задължение. Навярно растенията не искаха за тях да се грижи машина.
Компито знаеше, че когато наближи пустинният залез, господарите му скоро ще приключат работа. Разшетваше се из лагера, палеше огън, вадеше съдове, изпъваше палатките, приготвяше всичко за тяхното завръщане. Беше инвентаризирал провизиите им, за да определи кои продукти са по-нетрайни и кои консервирани протеини и въглехидрати са в най-голямо количество. После бе проучил база данните си с рецепти, за да състави отлично меню според вкусовете на Маргарет и Луис.
Тази вечер щеше да им поднесе тънко нарязана сушена шунка — прошуто, в сметанов сос с гарнитура от артишок и спагети. Маргарет беше отбелязвала, че по време на няколко предишни експедиции е трябвало да се хранят със зле консервирани и недостатъчно затоплени храни, прекалено безвкусни дори за нейните непретенциозни вкусове. Поради неотдавнашното си специално програмиране обаче, ДД бе майстор готвач. Луис казваше, че всички щели да се разглезят, но като че ли нямаше нищо против.
Аркас също харесваше храната и ставаше все по-общителен. Андроидът го наблюдаваше от началото на експедицията и смяташе, че зеленият жрец страда от човешко състояние, известно като „депресия“. Пустинята, изглежда, беше събудила ентусиазма му — въпреки че според историческите файлове на ДД такива пусти места по-скоро пораждаха мрачно настроение, отколкото радостна възбуда. В паметта му обаче нямаше място за сериозни психоаналитични програми.