До себе си видя един от по-симпатичните младежи в групата, Роб Бриндъл. Зад облия визьор на шлема му се различаваха красиви черти и меденокафяви очи. Имаше мек тенорен глас, сякаш създаден за пеене. По време на почивките в кадетското помещение обаче, когато Тасия беше пускала записаните в паметта на ЕА стари скитнически балади, Роб винаги прекалено се бе срамувал, за да пее.
За разлика от много новобранци, които й се бяха подигравали, Роб я беше приел като боен другар. Дори се държеше приятелски и сядаше до нея в стола, без да обръща внимание на присмехулниците.
Докато изтичаха последните секунди, Тасия видя, че енергийната раница на скафандъра му не е свързана правилно — полюсите бяха разменени. Тя се пресегна към контролното му устройство и задърпа кабелите. Роб уплашено се обърна и я попита по радиостанцията какво прави.
— Спокойно, довери ми се. — Тасия отблъсна ръцете му. После със сръчни като на хирург движения свърза системите както трябва. — Знам какво правя.
Момичето се отдръпна точно в момента, в който куполът над главата й се раздвижи. Пурпурните лампи засветиха в червено и бронираният таван се разтвори като човка на гладно пиле. Въздухът излетя навън и образува ледени кристали в рядка мъгла, която се понесе нагоре като вихрушка.
„Трябва да е страхотно да имаш толкова много излишен въздух“ — помисли си тя.
Тасия погледна Боб и облекчено му обясни какъв е бил проблемът.
— Енергийната ти раница не беше свързана правилно. Скафандърът ти нямаше да е херметизиран.
— Благодаря…
— Няма защо — каза тя. — И не смей да ми хленчиш. Божичко, ако се беше пръснал от експлозивна декомпресия, сержантът сигурно щеше да ме накара да изтъркам цялата гнъс от скафандъра ти.
Един от новобранците в другия край на хангара започна да вие по открития канал. Думите му бяха неразбираеми. От отвора на китката му съскаше въздух и той размахваше ръка, сякаш това можеше да му помогне. Идиотът не бе затворил добре лявата си ръкавица. Трима войници се стълпиха около него, опитваха да му помогнат, казваха му да се успокои — от което нямаше никаква полза, защото след като скафандърът не беше затворен, след секунди щеше да изгуби целия си въздух и телесна топлина.
Тасия си го спомняше — едно от глезените богаташки хлапета от Земята, Патрик Фицпатрик III. Бе се държал грубо с нея, ала момичето не можеше да го остави да умре от собственото си невежество.
Отскочи от пода и при слабата гравитация за секунди стигна при него и разблъска другите настрани. Хвана ръката на младежа и понечи да намести ръкавицата. Фицпатрик замахна към нея. Ако го нямаше шлема му, Тасия щеше да го фрасне с юмрук в брадичката, просто за да го зашемети за малко. Ръката му вече бе подута и поморавяла от декомпресията, студеният вакуум сигурно беше увредил тъканите му. Е, известно време щеше да го боли и нямаше да може да пише картички на майчето си.
Тасия завъртя ръкавицата и затвори скобата на китката му. Съскането престана и скафандърът му започна да се надува.
— Така, стъпка едно, две и три. Получава се добре само ако спазваш процедурата. — Фицпатрик едва ли щеше да изгуби ръката си, но няколко месеца навярно много щеше да го боли. Дори можеше да го уволнят по болест… и на негово място щеше да дойде някой също толкова противен клиб.
Виждаше в очите му, че по-скоро е зашеметен от ужас, отколкото от болка. Засега. Истинските мъки щяха да започнат по-късно, когато го отведяха в лазарета.
— Ти я поправи — каза Роб Бриндъл.
— Трябва да го заведат на лекар веднага щом херметизират хангара.
Тя не очакваше признателност или благодарност, но може би щяха да започнат да се отнасят с нея малко по-добре. Много новобранци в казармата мърмореха заради присъствието на ЕА. Въпреки че й бяха позволили да задържи способното компи като „лична вещ“, фактът, че има личен прислужник, даваше на другите много поводи да я дразнят.
Но тя не можеше да качи ЕА на космическия кораб на клана Тамблин и да я прати обратно на Плумас. Бесният й баща сигурно щеше да разглоби андроида в пристъп на ярост, за да върне импулсивната си дъщеря. Вместо това Тасия бе препрограмирала ЕА, за да може да изпълнява задачи в казармата и изобщо да й помага в лунната база.
Зейналият купол остана отворен към вакуума само още няколко секунди, после се затвори. От вентилационните шахти изригнаха силни струи въздух и отново напълниха хангара. Когато налягането стана нормално, сержантите влязоха, придружени от медицински екип. Отведоха Фицпатрик и още един войник — помпите на скафандъра му бяха дефектирали и той едва не се беше задушил. Негов другар бе забелязал проблема и беше отворил визьора на шлема му.