— Преоблечете се — извика единият сержант. — Ще разгледаме резултатите от учението след храна — макар че според мен половината от вас не заслужават кредитите, които харчим, за да ви храним.
Тасия си свали шлема и се извърна, за да скрие усмивката си, но Роб Бриндъл я забеляза и също се засмя.
— Още веднъж ти благодаря — каза той, взе шлема й и й помогна да прибере скафандъра си, въпреки че тя спокойно можеше да го направи и сама. И все пак галантността му й достави удоволствие.
В столовата седнаха един до друг. Тасия слушаше грубите шеги на новобранците за това, че зеленчуците приличали на храчки, но храната й се стори вкусна. Скитниците не бяха придирчиви и знаеха, че питателната храна е по-важна от деликатесите.
— Е, какъв е твоят случай, Бриндъл? — попита тя и вдигна очи към откритото му, простодушно лице. — Не приличаш на всичките тия клибове.
Младежът се смути.
— Е, сигурно го забелязват само другите като мен, но да, аз не съм като тях. Тези момчета са се записали доброволци, защото са чули призива на крал Фредерик и сега повечето съжаляват, че са го направили. Докато аз винаги съм знаел, че ще постъпя в ЗВС, още откакто бях малък. Аз съм войнишко дете. Родителите ми бяха военни и съм израснал в различни бази на Антарктида, в Гоби. Живяхме и две години на Марс. Струваше ми се съвсем естествено. — Роб бързо си изяде храната. — Всъщност никога не ми е хрумвало, че има и други възможности. Винаги съм знаел какъв ще стана.
Той отмести таблата си и се наведе към нея.
— Сега е време ти да ми разкажеш какво правиш тук. Скитниците не си падат много по армията. Съжалявам за отношението на другите към теб, знаеш го. Нали разбираш — трябва да има с кого да се заяждат, докато не открият истински враг.
Тя сви рамене.
— Доколкото имам представа, такова поведение често е симптом за особено малък пенис.
Роб се подсмихна. След тази шега Тасия му разказа за Рос, за Синята небесна мина и за бягството си. Той й съчувстваше и внимателно изслуша разказа й за срещата с тайнствените извънземни противници. Заинтригуваха го също беглите й описания на скитническия живот, за който повечето хора не знаеха нищо. Роб допи горчивото си кафе, видя, че и нейната чаша е празна, и я взе, за да я напълни отново, макар че Тасия не го беше молила.
— Сигурно ви е трудно да живеете без дом, когато цялата галактика просто моли да бъде заселена и има толкова много свободни ханзейски светове — каза младежът. — Изненадан съм, че продължавате да живеете на корабите си като цигани.
— Нищо подобно — възрази Тасия. — Ние разчитаме на собствените си ресурси и способности и не се разглезваме като тия идиоти от учението по декомпресия. Те няма да оцелеят и десет минути от нормалния работен ден в скитническа колония.
— Аз също — отвърна Роб.
Тя се засмя.
— Освен ако не съм там, за да ти помагам като днес. Но не си мисли, че скитниците нямат домове, след като нямаме селища на красиви планети. Нашият „дом“ е сред народа ни, където и да е той. Това не е място, а… концепция.
— Като семейството — рече той. Тасия кимна. Разговорът й навя спомени за Джес, после за баща й… и накрая за Рос и за упорития му труд. И отново разпали гнева й към безликите извънземни врагове, които бяха убили брат й.
Тя остави кафето си недопито на масата и върна таблата си. Роб я проследи с поглед. Навярно се чудеше къде е сгрешил. Момичето просто искаше да е само.
65.
Джоракс
Когато се появяваха по обитаемите светове из Спиралния ръкав, обикновено с илдирийски транспортни кораби, кликиските роботи бяха обект на любопитство и към тях се отнасяха със страхопочитание и удивление. Роботите почти не разговаряха и мълчаливо наблюдаваха обстановката.
Понякога, привидно случайно, извънземните реликви предлагаха помощ в сурови условия, работеха в космически селища или на безвъздушни луни. Смелите колонисти се радваха на подкрепата им, още повече че не им струваше нищо.
Няколкото черни машини, които бяха пристигнали на Земята, предизвикаха голяма възбуда, въпреки че никога не искаха нищо. Кликиските роботи изглеждаха напълно невъзмутими, не реагираха по никакъв начин, независимо дали ги обиждаха, или ги гледаха с благоговение. Бяха пасивни и не говореха за истинските си желания. Не задаваха въпроси, не отправяха молби. Всъщност не правеха почти нищо.