Червените оптични сензори заблестяха.
— Вашият кибернетик доктор Уилям Андекър се опита да ми нанесе тежки телесни повреди. Той искаше без мое разрешение да ме разглоби и да проучи частите ми. Това насилие може да се смята за акт на война срещу кликиската цивилизация. Искам да съм сигурен, че такива брутални атаки няма да се повторят.
В залата се разнесе ахване. Крал Фредерик се изчерви и помирително вдигна ръце.
— Нека не прибързваме! Това е било неблагоразумно и своеволно действие на един човек, съгласни сме. Смъртта на доктор Андекър даде на всички ни достатъчно ясен урок, че трябва да оставим теб и другарите ти на мира.
— Точно така — потвърди Джоракс. — Нашите вътрешни системи предвиждат опасни автоматични реакции, които не можем да контролираме. Кликисците са ни ги инсталирали поради свои съображения. — Той огледа тронната зала. — Но ние сме наблюдавали как се отнасят към своите роботи човеците. Забелязали сме вашето равнодушие към разумните машини, които наричате „компита“.
Застанал в дъното на тронната зала, ОХ внимателно наблюдаваше всяко движение в публиката.
— Нашите компита не са толкова сложни, колкото кликиските роботи, Джоракс — опита се да се оправдае крал Фредерик. — Те определено не могат да се сравняват с вас. Това са машини, подвижни устройства с вградени информационни системи, построени единствено за наше удобство. Те не са… форма на живот.
— Това е въпрос за друго обсъждане — отвърна Джоракс. — Не допускайте грешката да смятате кликиските роботи за механични марионетки като вашите компита. Ние сме индивиди с хилядолетна продължителност на живота. Никой човек няма право да ни заповядва — или да ни подлага на дисекция.
— Уф, съгласен съм, съгласен съм — бързо и настойчиво каза Фредерик. — Позволи ми да ти изкажа своите най-искрени извинения за неудобството, което си изтърпял. Уилям Андекър е действал по своя воля, без разрешение или пълномощия от Ханзейския съюз. Уверявам те, че това никога няма да се повтори. — На лицето на краля се изписа умолително изражение.
— Всички кликиски роботи ще се радват да го чуят.
И без повече коментари или протоколни любезности Джоракс се обърна и напусна Двореца на шепота.
70.
Маргарет Коликос
Развълнуваният от откритието си жрец Аркас беше много настоятелен.
Маргарет не искаше да изгуби нито ден далеч от главния кликиски град, който двамата с Луис вече бяха картографирали и проучили. Като работеха заедно, но се съсредоточаваха върху личните си проекти, те най-после бяха започнали да напредват с анализа на архитектурата и вътрешното устройство на пустия метрополис. Археоложката нямаше намерение да отвлича вниманието си.
Луис обаче подхвърли, че може би си струва да променят режима си за един ден.
— Това не е точно почивка, скъпа — каза той с момчешка усмивка. — Археологът трябва да рискува и Аркас наистина смята, че е открил нещо важно. Изслушай го.
Тя скептично погледна зеления жрец, който едва сдържаше ентусиазма си.
— Отидох да събирам фосили в един каньон, чиито стени се рушат. Видях висок скален навес — изглежда, се разпада. Дълбоко под него различих кликиски сгради. Много сгради. Може да е нов град, останал непокътнат през всички тези векове.
„А може да е просто плод на въображението ти“ — помисли си Маргарет. Ала въздъхна и се пресегна за раницата си.
— Да, археолозите трябва да рискуват. В края на краищата тъкмо затова изобщо се омъжих за теб, старче.
Луис се подсмихна и я прегърна, а тя го потупа по костеливия гръб. После събраха багаж за половиндневна експедиция в пустинния пек.
Когато навлязоха в лъкатушните каньони, издълбани от реки в седиментните скали, Маргарет с изненада видя трите кликиски робота да се надигат от широката каменна плоча, върху която се грееха на слънце.
— Ще ви придружим — каза Сирикс. — Винаги сме се интересували от новите открития.
— Отлично — отвърна Луис. — Някой ден ще открием нещо, с което ще възпламеним спомените ви. — Той вдигна показалец. — И не се срамувайте да правите предположения. Тъкмо в това се състои прогресът.
— Отлично — избръмча Сирикс. — Ще се опитаме да правим… предположения.
Аркас ги поведе по едно сухо дере. Големите черни роботи не се затрудняваха да вървят по неравния терен, ДД също. Сенките на високите, остри като бръсначи зъбери се сливаха около тях. Металическото ехо на стъпките и гласовете им отекваше в отвесните скали. Камъните бяха ръждивокафяви, сякаш тук бяха извършвани кървави първобитни жертвоприношения.