— А писанията и йероглифите по стените не съдържат рисунки на кликисци — прибави Маргарет.
— Може би ще открием тук, Луис — каза вечният оптимист ДД. — Ще ви помогна в търсенето.
Луис беше публикувал кратка монография в едно престижно ксеноархеологическо списание, в която предполагаше — не напълно сериозно, — че отсъствието на кликиски трупове може би свидетелства за практикуване на ритуален канибализъм, с други думи, че представителите на изчезналата раса са изяждали мъртвите си. За доказателство изтъкваше факта, че няма гробища, гробници и никакви други следи от кликиски погребални обреди. Хипотезата му бе посрещната със скептицизъм и споровете около нея не бяха продължили дълго, макар че поради авторитета му в тази област, никой не беше посмял да обяви Луис за побъркан.
Навътре каменните коридори се разширяваха и водеха към нещо като свързващ възел в скалния град. ДД вървеше пръв със светлината. Влязоха в поредното помещение. Въздухът вибрираше от странна жужаща тишина, сякаш каменните стени поглъщаха ехото.
Както в повечето кликиски помещения, всички гладки повърхности бяха покрити с шарки, букви, йероглифи и математически символи — сякаш насекомовидната раса се беше чувствала длъжна да прави публично достояние мисли и исторически събития. Странно, макар че очевидно бяха космическа раса с колонии на много планети, кликисците никога не бяха рисували по стените изображения на космически кораби или други превозни средства.
В единия ъгъл на помещението имаше сандъци с машини, които хвърляха сенки с остри като бръснач очертания. Когато ДД освети стаята, Маргарет видя, че голяма част от главната стена е напълно гола — трапецовиден участък, напомнящ на празно платно, обрамчен с гъсто изписани символи. Голото пространство рязко се открояваше на фона на знаците и пиктограмите по всички други гладки повърхности.
— Хм, изглежда, че тук кликисците не са свършили — каза Луис. — Но защо са избегнали точно тази част? Може би заради някаква особеност на камъка?
Маргарет поклати глава.
— Не, старче. Изглежда идеално трапецовидна. Нарочно са я оставили гола, като че ли им е трябвала за нещо. И преди сме виждали такова нещо в други руини.
— Да, сега си спомням. Но така и не успяхме да разберем причината, скъпа.
Аркас приклекна и разгледа плоския трапец, чиято основа беше дълга три метра.
— Прилича ми на широк прозорец… или врата.
Маргарет не можеше да спори с това впечатление, защото изпитваше същото странно чувство.
— Но закъде? Зад нея няма нищо, освен камък. — Заинтригувана и любопитна, тя се приближи да проучи символите около Лхлия участък. Няколкото други „каменни прозорци“, които бяха откривали, бяха били заобиколени от развалини или самите те бяха разрушени. Този тук бе непокътнат.
Но предназначението му си оставаше неясно.
Възклицанието на ДД я откъсна от мислите й.
— Извинявай! Открих нещо важно! — Той стоеше до сандъците с машини и осветяваше с панела си пролуките между кубичните модули.
Маргарет видя неподвижна фигура — гладка прашна коруба с няколко извити крака и обло тяло с мътно покритие, което придаваше на грамадата вид на гигантски смачкан бръмбар. Смътно приличаше на кликиските роботи, но бе по-естествена, по-гладка.
Тя смаяно си пое дъх и се олюля от вълнение.
— Наистина ли е… Луис, това наистина ли е…
Мъжът й се втурна нататък, после триумфално се засмя. Маргарет знаеше точно какво трябва да е това нещо още преди той да се обърне към нея. На покритото му с бръчки лице сияеше широка усмивка.
— Първият! — радостно извика Луис. — Браво, ДД!
Маргарет се наведе да разгледа мумифицирания кликиски труп. Внимаваше да не докосва извънземния, защото вековете можеха да са го направили изключително крехък.
— Тялото е толкова древно, че ще се превърне в прах, ако се опитаме да го преместим.
Луис посочи една дълга пукнатина по гърба на корубата.
— Изглежда, е бил смазан. Удар отзад… а може и част от тавана да се е срутила отгоре му.
— Тогава къде са късовете? — Маргарет продължи да оглежда всеки детайл. Кликиският извънземен имаше бегла прилика с грамадните черни роботи, ала не повече, отколкото приблизително хуманоидната фигура на ДД напомняше деликатните контури на човешко тяло.
Непредпазлив, както винаги, Луис докосна с пръст извития преден крайник на съществото и част от сиво-кафявата телесна броня се разсипа на прах.
— Е, значи няма да можем да направим аутопсия, скъпа — каза той. — Най-добре да заснемем този образец по всички възможни начини.