Маргарет се съгласи.
— Ще можем да анализираме някои биологични останки. Възможно е дори да са оцелели непокътнати клетки.
— Сърцето й се разтуптя от вълнение. В момента всичко й се струваше възможно.
— Какъв е този звук? — Аркас се огледа.
Маргарет чу движение във външната част на тунелите: тежки стъпки, като че ли се приближаваше нещо огромно. Внезапно осъзна, че са съвсем сами и изолирани в този изоставен призрачен град. Нямаха оръжие, бяха напълно беззащитни.
Можеше ли нещо да е оцеляло след толкова време?
В пустините на Рейндик Ко живееха само няколко вида дребни гущери и паякообразни. Нямаше следи от големи хищници. Бурята навън бе утихнала и това правеше звуците още по-ясни. Гърлото на Маргарет пресъхна.
Безстрашният ДД прекоси помещението и протегна напред осветителния панел. После зарадвано каза:
— Това е Сирикс… всъщност са и трите кликиски робота. Върнаха се!
Тежките черни машини един по един излязоха от каменния тунел. Маргарет смаяно ги зяпна, защото беше видяла бушуващите вълни на пороя да ги отнасят. По екзоскелетите им бяха полепнали буци кал. Един от алените оптични сензори на Илкот бе разбит и проблясваше като мътен гранат. Черните им коруби изглеждаха очукани и мръсни, но иначе не бяха пострадали.
— Ние сме… невредими — каза Сирикс. Трите робота спряха в помещението и започнаха да се оглеждат, сякаш записваха всичко, каквото виждаха.
— Е, впечатлен съм от издръжливостта ви — бодро рече Луис. — Елате да видите какво открихме. Мумифициран кликиски труп, първият, който виждаме! — Той беше развълнуван като малко момче, което иска да покаже новата си находка на другарчетата си.
Все още неспокойна, Маргарет погледна трите грамадни бръмбаровидни машини. Спомняше си колко трудно се бяха покатерили по скалите тримата човеци — въпреки въжетата и автоматичните пикели на ДД. При това преди свлачището.
— Как успяхте да се качите тук, Сирикс? Мислех, че не можете да се катерите по скалата.
— Успяхме — каза роботът.
После се обърна да проучи кликиското тяло. Другите два робота се втренчиха в непокътнатия трапецовиден каменен прозорец, сякаш търсеха изтритите вериги на паметта си.
85.
Отема
Увлечена в задачата си, старата терокска посланичка рядко напускаше кристалната си стая в Призматичния палат. Сагата за седемте слънца я пренасяше по-надалеч от всякакво туристическо пътешествие. Отема имаше всичко, каквото й трябваше, освен време. Епосът беше прекалено дълъг, за да го прочете през оставащите години от живота си.
Фотосинтезиращата й кожа поглъщаше обливащата я филтрирана светлина. На масата имаше две саксии с фиданки, високи около метър и двадесет, които отлично вирееха в благоприятната среда.
Старицата чете на глас, докато пресъхналото й гърло не я принуди да спре. Тя се пресегна за каната със студена вода, която постоянно държеше до себе си, отпи голяма глътка и се отпусна назад, за да си отдъхне за миг.
Отначало, след като прехвърли посланическата си работа на амбициозната Сарейн, Отема се колебаеше дали да приеме новата задача и да замине на Илдира, тъй като не беше сигурна какви промени и отстъпки ще направи терокската принцеса. Тревожеше се, че всичките й усилия може да отидат на вятъра.
Щом пристигна на Илдира обаче и видя истинския потенциал на Сагата за седемте слънца, Отема разбра, че може повече да допринесе за цялостното благосъстояние и познание на световната гора, отколкото с участието си в политическите машинации на някаква преходна група земни ръководители.
От време на време Желязната лейди се разочароваше от Нира, която прекарваше също толкова време с престолонаследника Джора’х, колкото и в четене на Сагата. Момичето всеки ден ходеше на илдирийски турнири, посещаваше музеи или гледаше небесни паради. Но пък помощничката й бе млада и лесно се впечатляваше от нови неща. И все пак Нира възприемаше илдирийската култура много по-цялостно от старата зелена жрица и винаги споделяше впечатленията си с фиданките. Така световната гора също увеличаваше познанията си.
Неспособна да забрави посланическите си функции, Отема все още се тревожеше за политическото бъдеще на Терок и разпространението на зелените жреци из Ханзата. Когато след безброй часове се умореше да чете на глас, старицата си почиваше, докосваше дръвчетата и влизаше в телевръзка, за да научи новините от гората.
Опитваше се да следи дейността на Сарейн като посланичка в Ханзата, договорите, които предлагаше младата жена, документите, които подписваше. До този момент не беше извършила сериозни промени… но това не успокояваше Отема. Принцесата спокойно можеше да осъществява кроежите си при закрити врати, далеч от мрежата на зелените жреци.