При мисълта за братята си тя стисна зъби със стоманена решителност. Като малка ги беше героизирала и боготворила. Те я бяха закриляли, без да й пречат да се развива като личност. Бяха я оставяли да води собствените си битки и я бяха спасявали чак когато се беше налагало. Обикновено не се бе налагало.
Когато двамата с Роб вечеряха заедно, Тасия често разказваше за братята си и за строгия си стар баща. Искаше й се да се бяха разделили при по-нормални обстоятелства. Ала знаеше, че е направила правилен избор, че е последвала своята Пътеводна звезда.
Като се имаха предвид несръчните изпълнения на клибовете, Тасия се чудеше дали не е единствената надежда на Земята да победи дълбокоядрените извънземни. След смъртта на баща й и Рос тя искаше да накара клана си да се гордее с нея. Беше останал единствено Джес.
Реши, че й е писнало от това глупаво упражнение, и отново включи комуникационния канал.
— Приключвам с играта на криеница, Бриндъл. Заболя ме задникът от тази седалка. Да се връщаме.
Младата скитничка обърна ремората и плътно следвана от Бриндъл, полетя към базата на ЗВС, убедена, че са постигнали най-добри резултати в учението.
Слезе в хангара и изпъшка от болката в скования си гръб и крака. Искаше й се да може да инсталира собствената си пилотска седалка от совалката на клана Тамблин, с която беше пристигнала на Земята. Или да уговори Бриндъл да я масажира. Всъщност нямаше да се наложи дълго да го убеждава.
Ухилен, Роб скочи от кораба си и се приближи до нея.
— Кой те научи да пилотираш така, без да се самоубиеш, Тамблин?
— Някои хора имат вродени способности, Бриндъл… а други никога няма да се научат, колкото и да се упражняват.
Сержантите ги поздравиха за резултата. Мнозина от новобранците неохотно се възхищаваха от успехите й, докато други продължаваха да се отнасят с презрение към нея. Бриндъл я придружи до столовата, макар че на Тасия й се искаше първо да използва водната си дажба и душа.
— Тези учения са адски дълги — въздъхна той.
— Нали знаеш, това няма вечно да е игра. — Погледът й стана суров. — Генерал Ланиан ни подготвя за масирана атака. Можеш да ми вярваш. При това ще е скоро.
Тази перспектива като че ли смути Роб.
— ЗВС все още събират разузнавателни сведения. Няма да влезем в бой с извънземните, преди да имаме шанс да ги победим.
Тасия почеса рошавата си коса и отново се замисли за Рос, Синята небесна мина и безмилостното унищожаване на огромната фабрика. После изсумтя:
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
95.
Маргарет Коликос
В тихата пустинна нощ на Рейндик Ко Луис Коликос и зеленият жрец Аркас играеха на карти, като използваха ДД за трети играч. Маргарет седеше сама в палатката си и слушаше металическата мелодия на музикалната кутия, която й беше подарил синът й.
Часове наред бе проучвала кликиските йероглифи от новооткрития град. Макар че в първия изоставен метрополис се бяха натъкнали на много чудеса, този изолиран район предлагаше повече възможности, повече тайни и повече податки.
Трапецовидният „каменен прозорец“ я интригуваше най-много. Не бе успяла да преведе знаците от отделните плочки, обрамчващи празния скален участък. Символите не бяха свързани с математическите термини и думите, които вече беше разчела.
Музикалната кутия довърши мелодията си. Маргарет по навик се пресегна да я пренавие, но се отказа. Вместо това се заслуша в мрака навън. Чу Луис да се смее. Аркас тракаше с жетони, а механичният глас на ДД повтаряше резултата.
Маргарет беше раздразнена от неуспеха си да разчете йероглифите, но не искаше да се включи в глупавите игри, които съпругът й толкова обичаше. Тя допи изстиналия си чай, изправи се и се протегна. После излезе от палатката в звездната нощ.
Вечерта бе топла и неподвижна, въздухът — прозрачно одеяло. Когато навлезе в сенките, тя рязко спря, забелязала пред себе си зловещ силует. Приличаше на дупка в нощта, фигура, която мътно отразяваше звездите. Чу плавни движения, тракане на нещо твърдо, прещракване на разчленени стави… после внезапно проблеснаха алени оптични сензори, които засияха като очи на дявол.
— Не се плаши, Маргарет Коликос. Пазех енергията си и правех оценка на базата си данни — каза роботът.
— Точно като мен — с нервен смях отвърна тя. — Кой си ти?
— Сирикс.
Потънаха в мълчание. Маргарет не бе сигурна, че иска да е сама в мрака с бръмбароподобната машина. Въпреки че Сирикс не беше приказлив, тя реши да се възползва от възможността.
— Имаш ли представа, някакво предположение за онези символи около трапецовидния „каменен прозорец“, който открихме в новите руини?