— Всичките ми спомени са били изтрити по време на трагедията, в която е загинала расата на моите създатели, Маргарет Коликос.
— Да, да, и преди си ми го казвал — отвърна тя. — Но очевидно си запазил някаква подпрограма с умения, иначе нямаше да можеш да функционираш и да общуваш. Убедена съм, че си качил всички резюмета на откритията ни при други разкопки, просто за да запълниш белите петна в паметта си.
— Остават много големи бели петна, Маргарет Коликос.
Археоложката се намръщи и си обеща да не въздиша прекалено явно, макар да се съмняваше, че Сирикс може да разтълкува човешката реакция.
— Чудя се дали шарките по плочките не са указатели за място, като координати на карта. Възможно е цялата мрежа около каменната стена да е като… телефонен указател.
— Не те разбирам — каза Сирикс, ала Маргарет, кой знае защо, беше сигурна, че я е разбрал. Очертан на фона на слабата звездна светлина, черният робот си оставаше непреклонен и не разкриваше никаква информация.
— Струва ми се, че избягваш отговорите — накрая рече тя. — Не си много услужлив.
— Казвам ти каквото мога, Маргарет Коликос. Ние с другарите ми вече от няколко века подробно обмисляме и обсъждаме тази загадка. Не мога да ти дам никакви отговори.
— Извинявай… извинявай, че се усъмних в теб, Сирикс. Не се обиждай, моля те.
— Ние не се обиждаме — отвърна кликиският робот. — Въпреки че нямаме ясни спомени, знам, че всички кликиски роботи някога са били част от огромна цивилизация, която сега е напълно изчезнала. Създателите ни са били изтребени, също както е била изличена нашата памет.
— Като че ли всичко систематично е било унищожено — прибави Маргарет.
— Може би тъкмо това е обяснението — потвърди Сирикс.
Смутена и разочарована, че не е постигнала никакъв напредък, тя му пожела лека нощ и се запъти към светлината, струяща от другата палатка. Макар че обичаше да е сама, за да може да се съсредоточава, в момента имаше нужда от компанията на мъжа си.
Влезе в палатката и видя, че Луис е започнал нова игра на карти с Аркас и ДД. Лицето на съпруга й грейна.
— Влизай, скъпа. Поиграй с нас. Ще раздам и на теб.
Преди Маргарет да успее да отговори, той прибави купчинка карти на празното място до масата. Археоложката се настани и набързо обобщи разговора със Сирикс, после се обърна към дружелюбното компи.
— ДД, ти си разговарял с роботите. Научи ли от тях нещо, което ние не знаем?
— Абсолютно нищо, Маргарет. Направих всичко възможно да им обясня как функционират компитата и че не сме проектирани като тях. Но не успях да науча нищо за самата кликиска раса.
— Той се е опитал, скъпа — каза Луис.
Настроението на ДД се промени — той видимо потъна в скръб.
— Тъжно е, че е изгубен целият им живот, всичките им записани преживявания. Можем само да гадаем на какви поразителни чудеса са били свидетели кликиските роботи. Колко жалко.
Маргарет вдигна картите си и проучи ръката, въпреки че още не знаеше на какво играят. После каза:
— Полагаме всички усилия да разгадаем всичко това, ДД.
96.
Базил Венцеслас
Магът-император на Илдирийската империя и председателят на Теранския ханзейски съюз Базил Венцеслас бяха двамата най-могъщи мъже в Спиралния ръкав, ала никога не се бяха срещали лично. Беше крайно време.
Базил се качи на дипломатически кораб и се отправи към Илдира, за да вземе нещата в собствените си ръце. Моментът не бе подходящ за посланици и дипломация. Обстоятелствата изискваха незабавно и откровено обсъждане на кризата с извънземните.
Опустошителните атаки срещу скитнически фабрики драстично бяха намалили ектипроизводството. Много небесни мини бяха затворени и изоставени. И кой можеше да обвинява скитниците? Сега, след унищожаването на илдирийския ектипроизводствен комплекс при Кронха 3, Базил беше сигурен, че магът-император ще се съгласи да обедини силите си със ЗВС срещу общия противник. Надяваше се илдирийският владетел да разбира, че като председател на Ханзата, той може да взима всички необходими решения от страна на човечеството.
В началото на кариерата си бе следвал думите на баща си: „Учи се от грешките, Базил — за предпочитане от чуждите“. Използвайки илдирийския космически двигател, за да разпространява колониите и да увеличава икономическото могъщество на Ханзата, човешката цивилизация най-после се беше развила достатъчно, за да постигне истинския си потенциал.
Докато корабът му се спускаше към Миджистра и хората му пращаха молба за незабавна аудиенция при мага-император, Базил допря върховете на пръстите си и дълбоко си пое дъх, замислен за възможните начини да проведе обсъждането. Те бяха много, както и неизвестните фактори.