Откри го да лежи спокойно на утринна сянка под най-високото световно дърво. Усмихна се, когато видя блаженото изражение на пълно доволство, изписало се на татуираното лице.
Не използва лопата, за да не повреди напомнящите нервна система корени на световните дървета. Нямаше нужда от други инструменти, освен от голите си мазолести длани, за да изкопае плитък гроб в меката пръст между две достатъчно отдалечени едно от друго дървета. Отне му по-малко от час. Вдигна трупа на стареца, като че ли тежеше не повече от наръч дърва, и го положи в почвата плътно до корените. После зарови Талбун и го затрупа с пръстта, за която от толкова много години беше копнял.
Младият мъж каза безмълвна молитва и самите дървета зашептяха. Всички зелени жреци с достъп до световната гора можеха да присъстват на това погребение.
Бенето свърши и се върна в дома си да се измие. По-късно щеше да отиде в Колониалния град и да съобщи новината на заселниците. Знаеше, че ще се натъжат, защото Талбун им бе бил скъп приятел, ала Бенето щеше да положи всички усилия, за да ги утеши и да тръгне по неговите стъпки.
По традиция един час след погребението Бенето се върна при гроба и внимателно избра световно дърво, което се издигаше високо и право към небето, и отряза тънка гъвкава клонка. От нея потече лъскав сок. Бенето нежно я занесе при пресния гроб, изрови дупка и посади новата фиданка в чест на стария зелен жрец.
Беше заровил трупа на стареца там, за да могат молекулите на Талбун да се слеят със световната гора. Докато копаеше, Бенето видя, че тялото му е изчезнало. Старият Талбун вече бе погълнат от пръстта, беше се въплътил в мрежата на процъфтяващата световна гора.
Младият мъж с горчива усмивка посади фиданката. Когато свърши, се изправи и се огледа.
И си обеща да посади още много фиданки на Гарванов пристан, за да спомогне за разпространението на световната гора във вселената.
104.
Нира
От ден на ден Нира все по-често бе в настроение за пеене. Макар че старата Отема изглеждаше разочарована от бавния й напредък в четенето на Сагата, пълното щастие на момичето не позволяваше дори на Желязната лейди да я гълчи. А и паметителят Вао’сх беше предложил група всеотдайни четци да помогнат за изпълнението на проекта. Отема бе доволна.
Връзката на Нира с престолонаследника Джора’х продължаваше вече месеци — крайно необичайно за него, и двамата го знаеха. Той беше вълнуващ и страстен, нежен и интелигентен. Нищо чудно, че се беше оказал отличен любовник. Сякаш единствената му цел бе да й достави удоволствие и младата жена му отвръщаше по същия начин.
Въпреки че вече беше с нея много по-дълго, отколкото с която и да било от другите му грижливо подбирани любовници, Джора’х винаги се връщаше за нейните целувки. Престолонаследникът изглеждаше по-запленен от зеленокожата терокска жрица, отколкото от най-екзотичните илдирийки. За него Нира бе невинна и мила. Макар да се отнасяше с уважение към благородния му ранг, тя не се вцепеняваше от почит към най-големия син на богоподобния маг-император. Това караше Джора’х да се чувства безкрайно по-свободно.
Но въпреки че много пъти се бяха любили и че бе наясно с доказаната оплодителна способност на престолонаследника, Нира се смая, когато разбра, че е бременна.
Беше подозирала седмици наред, ала не можеше да повярва на чудото. Това предполагаше невероятна съвместимост между генетиката на двете раси. Накрая обаче, след като пропусна цикъла си и забеляза промените в тялото си — неочаквано гадене, досадна умора дори под ярката илдирийска слънчева светлина, известно наддаване на тегло — вече не можеше да се самозаблуждава.
Спомняше си как лежеше върху пъстри възглавници до Джора’х в един затворен атриум, който гледаше към течащите нагоре водопади. Бяха свършили да се любят, но продължаваха да се държат за ръце с неугасваща страст и да се целуват, преминавайки към друга фаза от секса. Тя го попита за илдирийските расови типове и за връзките между тях.
— О, Нира, илдирийският геном е изключително… невзискателен. — Престолонаследникът се усмихна. — Нашият вид е адаптивен, възприема всяка особеност, която може да се окаже полезна, намира общи сегменти ДНК и ги съединява, за да се получи по-сполучлив хибрид. Ние взимаме най-доброто от всеки расов тип.
— Между човешките раси има известни външни разлики, но генетично всички са еднакви — каза Нира.
Джора’х се засмя и я целуна.
— Дори аз виждам, че не всички човеци са еднакви, Нира. Особено ти.
Сега, когато бе сама, тя докосна гладката кожа на плоския си корем. Още нищо не личеше, разбира се, но когато затвори очи, Нира се опита да си представи, че бебето расте в нея — нов живот. Отчасти неин, отчасти на Джора’х. Зачуди се кога ще усети мърдането му.