Когато всички войници се качиха на корабите и ескадрилите ремори заеха позиции за незабавно изстрелване, адмирал Стромо излъчи по общия канал на експедиционния флот:
— Това е първата ни пряка атака срещу врага, по-важна от всяка операция, изпълнявана от ЗВС. Предстои ни не просто локален конфликт с бунтовна колония или наказателен удар срещу неколцина непокорни скитнически пирати, плячкосващи невинни колонисти…
На мостика на своя буреносен облак Тасия изсумтя — адмиралът намекваше за Ранд Соренгаард.
— Божичко, много ви благодаря, господин адмирал — измърмори тя, но достатъчно тихо, за да не я чуе никой. С тези презрителни думи Стромо току-що бе разколебал командирските й способности.
— Тази атака ще има пряко отражение върху бъдещето на Теранския ханзейски съюз и на цялото човечество — продължи адмиралът.
Екипажът на мостика грубо заподсвирква.
— Да вървим да сритаме някой хидрогски задник!
— Има само един начин да се справиш с побойника — изритай го в ташаците! — Тасия позна гласа на Патрик Фицпатрик, който се бе проявявал като побойник, докато тя не му беше показала грешката в поведението му. Той не бе повишен и го бяха назначили в екипажа на нейния буреносен облак.
Искаше й се да приключат с речите и да потеглят, но Стромо продължаваше да дудне:
— Това няма да е директен офанзивен удар, тъй като не знаем местонахождението на противника. Трябва обаче да се противопоставим на хидрогския ултиматум. Ще вземем със сила ектите, от които се нуждаем.
Флотът най-после напусна корабостроителниците в астероидния пояс и се понесе към огромното кълбо на Юпитер, обгърнато в раирани облаци — сиви, кафяви и жълти ивици опасваха планетата с мощни урагани. Дали хидрогите винаги се бяха крили там през хилядолетната човешка история, още преди Галилей за пръв път да погледне през примитивния си телескоп?
Бяха задействани четири масивни ханзейски ектикомбайна, сглобени от различни части в астероидната корабостроителница. Гигантските фабрики се движеха със собствени енергийни източници, а бойната група на ЗВС ги ескортираше.
На мостика на буреносния облак Тасия не успя да се сдържи и се усмихна на първобитните ханзейски небесни мини. Ектипроизводствените системи на скитниците бяха много по-сложни, аеродинамични и ефикасни. Въпреки че тези нескопосно построени фабрики можеха да изпълняват предназначението си, тя разбираше защо нейният народ е запазил пазарната си ниша.
Но без закрилата на ЗВС скитниците бяха лишени от препитанието си. Като се имаше предвид неефикасността на земните ектикомбайни, Ханзата може би все някога щеше да сключи договор със скитниците и да осигури военна охрана на небесните им мини. Ала зависимостта от теранците смущаваше Тасия — щеше да се наложи принудително партньорство с Голямата гъска, каквото скитниците бяха избягвали през цялото си съществуване.
Пътуването беше кратко. Дреднаутът „Голиат“, три крайцера тип „манта“ и група „буреносни облаци“ придружиха ектикомбайните до атмосферата на Юпитер. Тасия бе впечатлена от красотата на неговите сякаш нарисувани с пръсти облачни ивици, но беше виждала много други планети — нали бе стояла на наблюдателната палуба на Синята небесна мина заедно с Рос.
Сега копнееше за бой, мечтаеше да отмъсти на хидрогите. Ако дълбокоядрените извънземни посмееха да се покажат, тя се надяваше да даде първия изстрел.
Мощно ура отекна на мостика, когато ектикомбайните се плъзнаха по облаците и започнаха да всмукват огромни количества водород, за да го обработят с ектиреакторите си.
Бавните машини щяха да останат при газовия гигант няколко седмици, за да произведат достатъчно от редкия алотроп. Но със самото им въвеждане в употреба ЗВС бяха спечелили психологическа победа за човечеството. Бяха доказали, че ще взимат космическото гориво въпреки извънземните заплахи. Бяха приели блъфа на хидрогите. Бяха се опълчили на врага и го предизвикваха.
Бойците на Тасия се шегуваха, обзалагаха се — изглеждаха по-ентусиазирани, отколкото преди да излетят. Мантите гордо изпълняваха военни маневри така, че другите кораби да могат да ги виждат. Роб Бриндъл стоеше зад нея, макар и не прекалено близо, защото тя бе платком. Но срещна погледа й с меденокафявите си очи.
— Имам чувството, че дразним зло куче, пъчим се и се смеем… докато каишката му не се скъса — тихо каза той.
— Понякога говориш прекалено образно, Бриндъл.