Вийаги щом Реймънд погледнеше майка си, сърцето му се късаше. Дългата тъмна коса на Рита Агуера беше прошарена със сиви кичури. В младостта си тя я бе ресала часове наред и беше поддържала лъскавината на катраненочерните къдрици, ала сега обикновено връзваше косата си на опашка или на кок. Някога бе била красавица — младежът все още го виждаше в отпуснатия овал на лицето й, — но вече нямаше време да поддържа вида си и беше изгубила надежда да срещне нова любов. Тежката работа и многото задължения я бяха превърнали в яка, мускулеста лелка.
Денем Рита работеше като чиновничка в една междупланетна търговска организация, нощем — като сервитьорка. Постоянната диета от кафе и цигари й даваше измамна енергия да избута деня и нервност, която не й позволяваше да заспи през няколкото свободни часа нощем.
Винаги когато се прибираше вкъщи обаче, въпреки натежалите си от умора ръце, Рита успяваше да прегърне четирите си момчета, да ги облъхне с ухаещия си на рози парфюм. Силната жена едва поддържаше целостта на семейството си, а Реймънд вече беше достатъчно голям, за да прехвърли част от бремето си върху неговите плещи. Той го поемаше, без да се оплаква.
Една вечер преди около месец двамата седяха сами на разклатената маса за хранене. Рори, Карлос и Майкъл вече бяха пратени в леглото, където щяха да продължат да се боричкат половин час преди най-после да се унесат в сън. Рита погледна Реймънд и запали нова цигара — нещо, което рядко правеше, докато бяха будни по-малките й деца. Фактът, че майка му пуши пред него, накара Реймънд да осъзнае, че го смята за възрастен, за мъжа в дома й след бягството на Естебан Агуера.
Тя му разказа за това, разкри му подробностите, които винаги го бяха измъчвали, ала за които се бе страхувал да я попита.
— С мен може и да не е много лесно да се живее, особено от гледна точка на безотговорен човек като баща ти, но винаги съм се опитвала да си изпълнявам задълженията и да правя всичко, каквото мога. Вие, момчета, сте моето съкровище, и баща ти можеше да е необработен диамант… обаче прекалено необработен. Вечерта, в която си отиде, се скарахме много сериозно. Не си спомням за какво… бях му купила нови обувки или нещо подобно.
С едната си ръка държеше цигарата, но другата се сви в юмрук.
— Насиних му поне едното око, преди да избяга. Тогава се записа на заселническия кораб и замина за Рамах.
— Някога питаш ли се дали съжалява, че ни е изоставил, мамо?
Рита сви рамене.
— Може и да съжалява, че е зарязал синовете си, защото е много горд човек. Но се съмнявам, че се сеща за мен.
От разговора им онази вечер Реймънд все се чудеше дали…
Сготви манджа от макарони, супа полуфабрикат и накълцан на парченца салам, който му се бе сторил на път да се развали. Подуши го, намръщи се, прибави още настъргано сирене и обяви вечерята за готова.
— Елате да се нахраните. Ако изстине, утре ще трябва да ви дам да доизядете остатъците.
— Мислех, че това са остатъци — подметна Карлос.
— Пак мога да те пратя да си легнеш гладен. — Момчетата се събраха около него, за да вземат чиниите си. Рита взе своя малък дял и като потисна усмивката си от кулинарната му дързост, седна да вечеря. После заяви, че това е едно от най-вкусните ястия, които е опитвала.
По-късно, след като майка му се върна на фотьойла да си почине и може би да поспи, Реймънд сложи братчетата си да си легнат. Погрижи се да се изкъпят и да си измият зъбите, без да обръща внимание на мърморенето и непослушанието им — отдавна бе свикнал с тези неща. Когато се върна в дневната, майка му наистина се беше унесла в дрямка.
Усмихнат, младежът преподреди букета, който бе отмъкнал от празника на крал Фредерик по случай новото слънце. Беше направил импровизирана ваза от празна опаковка от храна. Рита бе отбелязала, че цветята били хвърлени на вятъра пари, ала щом видя сияещото й лице, на Реймънд му се прииска да има възможност поне веднъж седмично да й носи букети, независимо от цената.
Помисли си дали да не събуди майка си, за да я прати да си легне, но реши да я остави да поспи на фотьойла. Не искаше да я лиши нито от миг почивка. След като домът им най-после беше утихнал, той бързо се преоблече. Знаеше, че само след няколко часа трябва да се прибере, за да събуди майка си за работа и да приготви братчетата си за училище.
Щеше да тича по улиците, да се отбие в няколко денонощни фабрики, може би в някоя занаятчийница. Обикновено си намираше работа за по час-два — извънреден или черен труд, с който никой друг не искаше да се захване — срещу пари или понякога дори само срещу храна. Само това им позволяваше да отделят средства за дрехи или лакомства.