Докато майка му спеше, Реймънд се измъкна от апартамента и грижливо заключи след себе си. Болеше го главата и очите му пареха от умора. Е, по-късно щеше да се наспи. Щяха да оцелеят — стига да продължаваше да работи. Спусна се с асансьора на първия етаж и излезе на улицата.
И за последен път видя семейството си.
19.
Джес Тамблин
От развълнувания океан на пламтящата звезда блъвна огнен език, бавен, красив… и смъртоносен.
— Приближи се — неспособен да откъсне очи от гледката, каза на Джес Тамблин нетърпеливият инженер. — Трябва да сме много по-близо.
Макар че плуваше в пот, Джес се довери на интуицията му.
— Щом трябва. — Той отправи наум кратка молитва към Пътеводната звезда.
Кото Окая имаше само теоретична представа за огромните опасности, но можеше да рискува по-добре от всеки друг скитник. Вече успешно беше проектирал и изградил четири селища в екстремна среда. Ако най-малкият син на говорителката не знаеше какво прави, вече щяха да са загинали десетки хиляди скитници.
Докато защитеният с поле кораб предпазливо се приближаваше към слънчевата буря, Кото насочваше вниманието си ту към филтърния прозорец, ту към настроените на различна честота скенери. С късата си остра кестенява коса и очи като светещи сиво-сини копчета, инженерът приличаше на дете, отрупано с всевъзможни подаръци.
— Там! Планетата се вижда… не е чак толкова зле, колкото се боях.
Джес забеляза блещукащия Исперос, който орбитираше близо до турбулентната звезда, разположен в най-плътната част на короната й.
— Не било зле, а? На мен ми прилича на въглен в запалена пещ, Кото.
Инженерът откъсна поглед от скенерите.
— В известен смисъл това е преимущество.
„Преимущество.“ Никой не бе обвинявал Кото Окая в песимизъм.
След като беше оставил Рос на небесната мина при Голген, Джес бе закарал товарните си кораби в един ханзейски търговски комплекс, после беше продължил за астероидния куп на Рандеву. Имаше задължения към вододобивния бизнес на семейството си, кланови отговорности, делови срещи и разговори с други глави на кланове… и трябваше да предаде подаръците от брат си на Ческа Перони.
Но се оказа, че Ческа още не се е завърнала от пътуването си с говорителката Окая. Въпреки че спокойно можеше да повери задачата си на друг, Джес не искаше да се откаже от повода да остане няколко мига насаме с нея, макар да разбираше, че не бива. Знаеше, че трябва да се пребори с тези си чувства…
Няколко дни се беше размотавал из комплекса Рандеву в очакване на Ческа. Ала започна да става прекалено очевидно, че няма сериозна работа, а той не можеше да позволи някой да заподозре чувствата му. Не му оставаше друг избор, освен да насрочи завръщането си на Плумас. Когато Кото Окая бе потърсил пилот, готов да го закара на изследователски полет до Исперос, Джес се беше възползвал от възможността…
Сега разузнавателният кораб кръжеше около горещата планета и се бореше с невероятно силната гравитация на слънцето, преди да навлезе в блажения конус на сянката зад Исперос. Джес погледна към стъкловидната повърхност и забеляза пукнатините, предизвикани от топлината. Морета от лава заливаха континентите и заглаждаха метеоритните кратери, после, през студените месеци на мрак, се втвърдяваха в скална обвивка.
— Ти си луд да искаш да построиш тук скитническа колония, Кото.
Младият инженер жадно се взираше в горещия свят.
— Обаче помисли за металите. Такива суровини не се намират под път и над път. Всички примеси на по-леки елементи се изпаряват. Бомбардирането със слънчев вятър е създало много нови изотопи. — Той почука с показалец по брадичката си. — Ако използваме фиброва изолация, двойни стени и вакуумна клетъчна структура, спокойно ще поддържаме целостта на колонията… — Кото млъкна, сякаш обмисляше възможностите.
Най-младият син на Ихи Окая още от ранна възраст беше проявил находчивост и изобретателност в строителството при слаба гравитация. Обичаше да търси решения на сложни проблеми. Повече от десет години бе работил в тайната корабостроителница на Дел Келъм в пръстените на Оскивъл и на два пъти беше усъвършенствал ектиреакторите на небесните мини. Въпреки успехите и случайните си провали, Кото не проявяваше арогантност и инат, а само неутолимо любопитство.
Като малък се бе оказал истинско предизвикателство за робовъзпитателката, която отглеждаше много скитнически деца на Рандеву. Любопитното момче й причиняваше много главоболия, не защото не се държеше добре, а защото все задаваше въпроси, човъркаше и разглобяваше разни неща — които съвсем рядко успяваше да сглоби. Като порасна обаче, Кото често доказваше гения си в полза на много кланове.