Джес спусна кораба ниско над стопената и отново втвърдена повърхност. Изписалата се на лицето на инженера абсолютна увереност го караше да вярва в потенциала на планетата. В края на краищата скитниците постоянно постигаха невъзможното.
— Скитниците вярват, че са способни на всичко, стига да имат средства и време — веднъж му каза Ческа.
— Един необикновен народ не се нуждае от тривиални мъдрости — отвърна той.
Бяха сами в нейния издълбан в астероидната скала кабинет на Рандеву. Съвсем невинна среща — просто трябваше да обсъдят доставките на вода и кислород на клана Тамблин от Плумас. Държаха се на разстояние, макар че не откъсваха очи един от друг. Като че ли помежду им имаше еластична преграда, която едновременно ги разделяше и привличаше.
— Въпреки това времето не може да реши всички проблеми — каза Джес. Беше пристъпил половин крачка напред, скривайки движението си с махване на ръка, сякаш искаше да подчертае думите си. После се вцепени, спомнил си всички очаквания, които бяха насочени към него.
Ческа разбра намека му. Преди години се бе сгодила с Рос Тамблин и той усърдно беше работил, за да изпълни условията, за които се бяха уговорили. Всичко бе изглеждало допустимо за сливането на два силни клана, макар че Рос беше нещо като черната овца на семейството. Повечето скитници ентусиазирано подкрепяха съюза. Синята небесна мина щеше да е стабилна основа за разширяващото се семейство дори без помощта на стария Брам Тамблин.
Ала това бе преди тя да се запознае с Джес и искрата помежду им да надхвърли директните политически и икономически съображения. Не можеха да го обяснят на никого, дори на самите себе си.
— Ако следваме Пътеводната звезда, някои проблеми изобщо не би трябвало да възникват — рече Ческа.
— Въпреки това се случва. — Джес дръзко направи последната крачка към нея, като отказа да мисли за действията си.
И я целуна, което я изненада, зарадва я… и ужаси и двамата. Тя отговори на целувката му само за миг, притисна се към него, сякаш се олюляваха на ръба на дълбока пропаст. После двамата едновременно се отдръпнаха и неловко отстъпиха назад.
— Джес, дори не бива да…
— Извинявай. — Младежът се изчерви, залитна назад и засъбира бележките и записите си. Поклати глава, невероятно засрамен и смаян от поведението си. Чувстваше се като предател на брат си. — Пред очите си виждаше само Рос, невинен свидетел на взаимното им привличане.
— Дори не бива и да си го помисляме, Джес. — Макар и дълбоко разстроена, Ческа не му се сърдеше. — Това изобщо не се е случило.
Джес с готовност се съгласи.
— Ще го забравим. Да, точно така трябва да направим.
Но с всеки ден споменът запламтяваше все по-силно. Как можеха да забравят?
Корабът изплува от сянката на планетата под ярката светлина на ревящото слънце и внезапният блясък и топлина ги разлюляха.
— Ще трябва да установим препоръчителен маршрут — забелязал, че Джес трудно пилотира в слънчевата буря, каза Кото, сякаш това беше просто поредната подробност, която щеше да прибави към предложението си. — Можем да използваме планетната сянка за повечето големи товарни кораби.
Джес увеличи филтърната плътност на илюминаторите.
— По-голям проблем ще е транспортирането на обработените метали. Трябва да ги откарваме надалеч оттук, за да можем да продаваме каквото не ни е нужно.
— Разбира се — съгласи се Кото. — Голямата гъска за нищо на света няма да влезе в сензорен обсег на планетата. Може да опарят деликатната си кожа.
Въпреки че Ханзата изобщо нямаше да обърне внимание на сурова и гореща планета като Исперос, такива условия бяха съвсем приемливи за скитниците, които вече се бяха установили на много светове като самия Рандеву.
Семето на тяхното общество беше посято от заселническия кораб „Канака“, носещ името на блестящия изследовател на марсианската Валис Маринерис. Това бе единадесетият и последен кораб, избягал от тежките времена на Земята. Финансовите средства за смелия и оптимистичен колонизационен проект почти се били стопили и оборудването и провизиите били оскъдни. Въпреки това тази група се беше оказала по-издръжлива от други.
Пътниците на „Канака“ бяха компенсирали дефицитните суровини, като бяха взели на кораба ексцентрични и находчиви гении, които можеха да създават обитаеми селища и на най-суровите места. Преди да напуснат Земята тези хора бяха живели в арктическата пустош и бяха строили миньорски станции на луните на Юпитер. Бяха работили с убеждението, че ако някой стандартен метод не дава резултат, трябва да потърсят алтернативен или просто да измислят нов.