Заплашвал ги глад, но хората си спомняли строгите мерки на борда на тесния заселнически кораб и били заделили достатъчно, за да оцелеят. Накрая яванските заселници се върнали на „Канака“, който били оставили в орбита. Вдигнали си чуковете и се върнали към живота, в който били постигнали успех — да скитат сред звездите в търсене на други ниши и нови домове. „Ние не сме планетен народ“ — гласеше техният девиз.
Бяха приели гордото име „скитници“ и се бяха спазарили със своите илдирийски благодетели за технологията на космическия двигател, в замяна на която някои от тях се бяха съгласили да управляват три големи илдирийски фабрики за екти на газовия гигант Дайм. Илдирийците мразеха небесните мини и се зарадвали, че са открили доброволци за тях. Скитниците ентусиазирано се заели с тази задача и скоро започнали да си създават ниша и да разширяват възможностите си.
Никой друг — в Теранския ханзейски съюз, на Терок и в Илдирийската империя — нямаше представа колко печелят от изобретенията си скитниците. И избраната за следваща говорителка Ческа Перони си обещаваше, че ще продължи тази стратегия…
След дългото пътуване космическата яхта се приближаваше към обагрения в цвят на гранат Майер. Отдалече червеното джудже не се отличаваше с нищо особено. Нямаше го на нито една звездна карта. Но Ческа с нетърпение очакваше да се завърне у дома.
21.
Естара
Дори нощем терокските гори оставаха тайнствени и мамещи. Естара без страх надникна през облия прозорец в гъбения риф и зърна звездите през гъстия листак.
Зората вече затопляше върхарите и обгръщаше като пъстра прозявка взаимосвързаната световна гора. Беше достатъчно светло, за да излезе навън. Момичето се спусна няколко етажа надолу по калцираните стъпала и стигна до стълбите и асансьорите. По меката горска почва тичаха бръмбари, големи колкото хомяци, и копаеха под сухите листа. Тя усети мирис на влажна тор и сладникава миризма на разлагаща се растителна материя. Затича в сумрака.
Родителите й нямаше да забележат, че е излязла сама. Тъй като бяха подготвяли трите си по-големи деца за важни постове, майка Алекса и отец Идрис я бяха разглезили, сякаш не бяха имали енергия да я карат да учи нещата по трудния начин. „Не се тревожи за това, дете“ — често казваше майка й.
Естара можеше да се задоволи с живота си на глезено дете, ала си бе обещала да постигне нещо повече. Когато се опита да разговаря с баща си за бъдещето си, той просто се усмихна. „Прави каквото искаш, скъпа.“ Обеща й пълна подкрепа, но нито й предложи нещо, нито й даде съвет.
Само брат й Бенето отделяше време да й разказва. Тя завиждаше на зеления жрец за страстното му желание да служи на световната гора, ала не искаше да следва неговия път. Молитвите към дървета не бяха за нея.
В съседните жилища — по-малки гъбени рифове, които растяха на отделни дървета — горяха светлини. Зелени жреци, повечето от които бяха семейни двойки и излизаха рано, се катереха по дърветата, за да посрещнат зората. Цял ден щяха да четат на полуспящия разум на световната гора. Днес обаче жреците изглеждаха притихнали и обезпокоени от нещо, което усещаха от дърветата. Може би Бенето щеше да й обясни…
Обзета от любопитство, тя се разхожда повече от час. Накрая, когато слънцето вече обливаше гората с лъчите си и от земята се издигаше мъгла като ръце, вдигнати за молитва, стигна до група високи дървета. На най-близкия дънер висеше обла уродлива маса, която пулсираше от мърдащите вътре, почти събудени от сън същества.
Кошерните червеи си строяха домове от сдъвкана растителна материя, кал, смола и пресовани нишки от паяжина. Огромните колонии едновременно бяха гнезда и пашкули и диаметърът им достигаше стотици метри. В средата имаше напомняща на ларва царица, която снасяше личинки. Личинките на свой ред се превръщаха в големи червеи, прикрепени към сърцето на колонията. Червеите изпъваха разчленените си тела навън с глави като огромни венчелистчета, обграждащи лакома уста.
Обикновено червеите се протягаха от гнездото и ловяха всичко, което успяваха да докопат. След като смилаха плячката си — животни и насекоми, — те предаваха хранителните вещества на царицата в центъра на гнездото. Нощем спящите същества свиваха листчетата си като затворило се на пъпка цвете.
Когато завършеха фазата на растежа си, ларвите се връщаха в гнездото, затваряха отворите и превръщаха кошера в бронирана крепост. Изпълнила задачата си, царицата умираше и спящите червеи смилаха тялото й и се излюпваха. Невероятно рядко се случваше да откриеш излюпващ се кошер…