Сега Реймънд бързаше да се прибере вкъщи и да почисти. Обикновено не закъсняваше толкова много. Надяваше се, че ще му остане час да поспи или поне да приготви закуската, преди да стане време за училище. Майка му сигурно вече беше станала и той трябваше да й помогне с момчетата, ала през нощта беше спечелил достатъчно, за да компенсира закъснението си. Той доволно опипа сака.
Очакваше го обаче страшна сцена.
Когато зави зад ъгъла и видя хаоса, пламъците и линейките, закова на място. После ужасен се втурна по улицата. Огньовете се издигаха към небето. Стълб черен дим се възправяше нагоре като овъглен юмрук.
Разблъска зяпачите.
— Пуснете ме! — Размаха сака си, за да си проправи път, после хвърли и храната, и ризата, и електронния пъзел.
Цялата улица се беше превърнала в ад. Над главата му профучаваха линейки и пожарни коли, спасителни хеликоптери кръжаха над тях, ала не можеха да се приближат до бушуващия пожар. Реймънд най-после стигна до първите редици и впери поглед в отровния дим и пращящото от пламъци небе. Зад набързо издигнатата преграда видя останките от своя блок.
Хората зяпаха пожара като хипнотизирани. Реймънд ридаеше, сълзите му се стичаха по покритите му с прах бузи. Опита се да се провре под бариерата, но полицаите от частта за борба с масовите безредици го спряха.
— Назад — нареди му един навъсен мъж.
— Там е домът ми, семейството ми!
— Назад, казах!
Земята под блока се бе превърнала в димящ кратер и останките от сградата бяха рухнали в него, сякаш изпод градските улици беше изригнал вулкан. Навсякъде бяха пръснати развалини. По стените на съседните постройки имаше сажди от експлозията.
Висок мъж в официален костюм се наведе над Реймънд. Беше от онези хора, които младежът свързваше със заседателни зали и счетоводни книги.
— Собствениците на сградата незаконно са складирали разредено гориво за космически двигател в подземни резервоари — с видима радост поясни бизнесменът. — Страхотно скривалище, точно под невинен наглед жилищен блок. — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на глупостта им.
Реймънд се взираше в парещите пушеци.
— Гориво за космически двигател… под нашия блок?
— Обработвали са го и са го продавали на черния пазар. Но резервоарите не са били добре изолирани, нямали са защитни системи. Идиоти! Катастрофата е била неизбежна.
Звучеше невероятно — дори смехотворно. Но той знаеше, че преди изгрев-слънце повечето семейства са си били вкъщи и са спали. Коленете му омекнаха, олюля се, но притискащите го от всички страни хора не му позволиха да падне. Странно, видя голям черен кликиски робот, един от малкото, които бяха решили да дойдат на Земята, да се взира като хипнотизиран в пожара с червените си оптични сензори.
Група мъже в огнеупорни костюми излязоха от блока. Двама от тях носеха хора, навярно все още живи. Ала само двама… от всички обитатели на сградата. Реймънд не смееше дори да се надява, че майка му и братята му са се спасили.
— Не можем да се качим по-нагоре от седемнайсетия етаж — разнесе се високият филтриран от комуникатора глас на един от пожарникарите. — Стените са срутени, вратите са се споили с касите.
— Как така са се споили? — попита командирът на спасителите.
— Не знам. Нямахме време да направим пълен анализ. Идват ли вече пожарните кораби?
Командирът насочи групата към временния оперативен център. Пет товарни хеликоптера, тежко натоварени с химикали, се приближаваха към бушуващите пламъци.
— Всички да се отдръпнат — извика по високоговорителя командирът на спасителите. — Отдалечете се от зоната на пожара.
Преди мудно движещата се маса зяпачи да се подчини пожарните хеликоптери отвориха товарните си отсеци и избълваха върху пламъците зеленикавобяла пяна. Вихрещите се между високите сгради топли течения я подхванаха и я пръснаха наоколо. Зяпачите заотстъпваха, но бяха прекалено много и през тълпата пробяга само нещо като ударна вълна.
Въпреки пяната блокът продължаваше да е обгърнат в толкова силни пламъци, че пожарникарите не можеха да започнат борбата с бедствието от земята. Още три пожарни хеликоптера хвърлиха товара си върху сградата и Реймънд разбра, че основната им цел е просто да не позволят на пожара да обхване съседните постройки, а не да спасят хората вътре.
В отчаян опит да направи нещо, той отново се хвърли към бариерата.
— Трябва да вляза! Братята ми, майка ми… — Подхлъзна се на зеленикавобялата пяна.
Ала полицаите пак го спряха.
— Няма смисъл, малкият. Там не е останало нищо, освен пепел и някои и друг зъб.