Брадатият Идрис бе погледнал дъщеря си така, като че ли тя още е дете.
— Човек не бива с лека ръка да се отказва от независимостта си. Какво ще получим в замяна на всичко, което ще изгубим?
Сарейн се чувстваше така, сякаш разговаря с извънземен. Даже илдирийците щяха да проявят повече здравомислие по този въпрос.
Младата жена почука с перото по електронния документ, замислена за бъдещето на своя свят и смаяна от това колко трудна се бе оказала тази привидно проста задача. Може би щеше да има нужда от помощ.
Тъжно си помисли за енергичния Базил Венцеслас и за всичко, което беше научила под внимателното напътствие на председателя. Базил бе много по-възрастен от нея, но невероятно възпитан и красив, здрав и с животински магнетизъм, който го правеше пленителен, още повече поради властта му в Теранския ханзейски съюз.
На чудната Земя я бяха хранили с най-вкусните ястия и й бяха наливали най-фините вина. Базил я беше ухажвал, понеже знаеше, че тя може да е ключът за отварянето на Терок — и макар да бе разбирала какво прави той, Сарейн доброволно се беше оставила да я съблазни. Тя можеше да спечели също толкова много, колкото и председателят.
Бе позволила на Базил да я прелъсти и двамата бяха станали любовници за няколко месеца, докато не беше дошло време да се прибере у дома. Той беше мил партньор, търпелив и същевременно енергичен, и след първоначалното увлечение по знанията и властта му Сарейн се беше влюбила в него. Обичаше неговия размах и съзнаваше колко много председателят копнее за всичко онова, което представлява тя. За него Сарейн бе потенциална възможност да получи повече зелени жреци.
Уморена от работа, принцесата намали осветлението, съблече се и легна гола под гладките завивки. Чувстваше се замаяна и неспокойна, в ума й се въртяха безброй възможности, официални документи, цифри. Докато се унасяше, тя се усмихна и насочи мислите си към истински спомени, примесени с фантазии за Базил.
Започваше да се пита кой кого е прелъстил.
31.
Посланик Отема
Щом старицата се завърна на Терок, умората от многото години служба се вдигна от раменете й, сякаш от гърба й бяха излетели кондорови мухи. Като всеотдайна зелена жрица, Отема обичаше да си е у дома, сред световните дървета.
На Земята бе имала разкошно жилище в дипломатическата част на Двореца на шепота и в кралската градина растяха много световни дървета. И все пак Отема копнееше да стъпва по почвата на Терок с боси крака, да гали дебелите дънери и да усеща милувката на преплетените клони.
На сто тридесет и седем години тя беше най-старата зелена жрица. След толкова продължителна симбиоза кожата й бе станала тъмнозелена. Отема поддържаше здравето си чрез своята връзка с гората и всеотдайното изпълнение на задълженията си, но сега се радваше, че се е върнала, за да си отдъхне, да учи и да се моли.
Световната гора изглеждаше неспокойна, сякаш обмисляше дълбока тайна или постепенно осъзнаваше скрита тревога. Никой зелен жрец не я разбираше напълно, но всички се доверяваха на преценката на дърветата и бяха нащрек.
Като терокски посланик на Земята, Отема беше служила на световната гора и бе водила непримирима борба с амбициозната Ханза. Строга и непреклонна, старицата си беше спечелила прякора „Желязната лейди“, като се бе съпротивлявала на методите на убеждение на председателя Венцеслас и беше отблъсквала настойчивото настояване на Ханзейския съюз за още зелени жреци. Отема все още не знаеше кого ще изберат за неин заместник, ала не му завиждаше.
Когато слезе от совалката на поляната, тя тръгна с бавни, ала прецизни крачки, не защото бе крехка, а защото всичките й движения бяха внимателни. Изправи се под слънцето на Терок и вдигна поглед към развълнуваното море от върхари. Широко разпери зелените си ръце, затвори очи и дълбоко вдиша песента на световните дървета.
Въпреки скрития страх Отема усети приветствен повей в сънения разум на гората, щастливо приветливо трептене. Чу поздравите на зелените жреци, които бяха останали там, както и по-слабото ехо на другите, пръснати с фиданките си из Спиралния ръкав.
— О, благодаря ви — каза тя. Знаеше, че дърветата ще я чуят, а също и всички жреци. Почувства се освежена, по-млада с десетина години.
Дълго преди да достигнат нейната възраст, мнозина зелени жреци се уморяваха от живота и се оставяха да се слеят с гората — не да умрат в обикновения смисъл, а да бъдат поети в база данните на дърветата и клетките им да бъдат включени в постоянно растящата биологична мрежа. Ала Отема смяташе, че работата й все още не е довършена.