Брам Тамблин едва се държеше на крака. Въпреки че бе жилав и корав, работяга, който никога не се уморяваше, старецът изглеждаше готов да се пречупи.
— Защо не идеш да си починеш, татко? Поговори с чичовците. Аз ще се погрижа за последните приготовления. До началото остават още четири часа.
Брам не отговори. Съчувствието на сина му го смущаваше. Жена му бе починала преди години при злополука на повърхността и тялото й беше пропаднало в замръзваща водна цепнатина — и там щеше да остане завинаги. Очите на стареца бяха зачервени, лицето му бе намръщено.
Джес се чувстваше сам. Стоеше на ледения кей и се взираше в сивите води на подземното море. Вдигна очи към извисяващото се над тях твърдо небе. Синьо-белият лед беше осветен от изкуствени слънца, вградени в специално изсечени дупки, осветителни кълба, които насочваха топлината и светлината надолу през кристалната обвивка.
Младежът потръпна и отиде да утеши сестра си. До края на деня му оставаха още много задължения.
Гостуващите глави на кланове и членовете на семейство Тамблин се събраха на ледения шелф. Плумас беше безмълвен. Над тихите води се вдигаше слаба мъгла — като дъх на спящ дракон.
Старият Брам приличаше на плашило, увит в няколко жилетки, якета и дрипаво наметало. Стоеше на леден кей на няколко метра над гладката водна повърхност. Джес и Тасия бяха до него, следвани само на една крачка от Ческа.
Във водата плаваше сал, направен от скъпа пресована целулоза. Всички дъски бяха внесени от скитнически търговци и сглобени тук долу. Голяма част от цената бе дарена от говорителката Окая и нейния клан, макар Брам да беше настоял да й върне парите. В сала лежеше статуя на Рос Тамблин, увита в малкото му стари дрехи, останали отпреди двамата с баща си да се разделят.
Джес бе предложил да произнесе реч, но Брам не щеше и да чуе. След като призова мъдростта на Пътеводната звезда, старецът заговори със слаб глас, който отекваше над водата.
— Само това е останало от сина ми Рос. Не бяха открити следи от Синята небесна мина, унищожена от незнайни врагове.
Жилите на шията му се издуха като въжета.
— И все пак ние пазим спомените си за Рос, миговете, прекарани заедно… — Гласът му секна, после отново се засили. — И своята вина за нещата, които не сме направили и които никога няма да направим.
— Тъй като не ни е останало нищо друго от сина ми Рос, ще се задоволим с това. — Брам вдигна поглед към твърдото небе. — Това е нашият спомен за него.
Другите скитници повториха думите му:
— Това е нашият спомен за него.
Джес и Тасия пристъпиха напред и откъснаха краищата на въздушно активиращи се възпламенители, после протегнаха ярките пламъци като свещи над мудния студен океан. Брам Тамблин бръкна в един от многобройните си джобове и извади своя възпламенител. Трите пламъка заедно осветиха водата.
— Рос беше най-голямото ми дете. Неговите огньове горяха буйно… — Гласът му затрепери. — Да, Рос наистина беше буен. Но неговата светлина и животът му бяха угасени прекалено рано. — Тримата едновременно хвърлиха възпламенителите си в сала, който беше покрит с клонки от ледорасли, напоени с горивен гел.
Ледораслите избухнаха в пламъци, запращяха и обгърнаха статуята на Рос в черен дим. Брам развърза въжето от забития в леда стълб и с помощта на дълъг прът отблъсна погребалния сал в морето. Пламъците се издигнаха още по-високо. Течението понесе сала и той постепенно се отдалечи в гладкото тъмно море.
Джес раздели вниманието си между кладата и баща си. Искаше му се да може да му помогне. Въпреки враждата им, старецът се беше гордял със своя най-голям син и успехите на Рос го бяха впечатлявали.
Колкото повече се отдалечаваше горящият сал, толкова по-ярък ставаше огънят. Ниското небе отразяваше оранжевите пламъци.
Привлечени от светлината, големите нематоди изплуваха от морските дълбини и подадоха гладките си безоки глави във въздушния джоб. Нематодите бяха дебели алени същества с кръгла уста и мънички, твърди като диаманти зъби, с които навярно пробиваха дупки в ледените стени.
Скитниците изненадано ахнаха при вида на редките създания. Ческа се приближи до Джес. Той усети присъствието й, ала не можеше да откъсне очи от виещите се нематоди, наобиколили сияещия погребален сал.
Те издаваха странни свирещи звуци, зловещ и в същото време прекрасен хор, който отекна под сводестия леден таван.
Джес не можа да понесе неземната скръб в песента на нематодите. Усети любящата длан на Ческа върху ръката си и се сепна, когато се обърна и видя, че по набразденото лице на баща му се стичат сълзи.